Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
През задната, занемарена порта на палата влизали пълните и излизали празните каруци. Не щеш ли, две се заклещили точно под свода, от пълната се съборили кошове с картофи, дини и чушки. Лумнала разпра, набъбнала навалица, дръпнали назад празната каруца, захванали да събират попиляното.
— Къде зяпаш!… — викнал потен слуга. — Дръж от тая страна!
Стоедин пъргаво уловил големия кош и двамата го замъкнали към готварниците. Там го поели други слуги, внесли го. Стоедин се смесил с гъмжилото, кривнал зад готварниците, огледал се и поел край зида, към вътрешната градина на палата.
Съгледвача дремел, но само на вид. Очите му зад полузатворените клепачи били будни и зорки.
В градината пазел стражник с копие. Разхождал се: осем крачки към шадравана, осем крачки обратно, към трендафила. Стоедин, скрит в храста, извадил от пазвата шепа златици и ги хвърлил в краката му. Стражникът се втрещил: гледал ги, гледал, пък изтървал копието и се хвърлил по корем да ги събира. Стоедин пъргаво пробягал през градината, влязъл в дворчето под кулата и видял, което му трябва: в сляпата каменна стена имало ниска сводеста врата. Натиснал я и тя се отворила.
Стражникът все по-лакомо събирал златица след златица, тътрел се по корем като гущер. Неочаквано един крак, обут в мека чизма, го настъпил по пръстите на ръката. Стражникът вдигнал лице и замрял. Съгледвача го гледал остро и непроницаемо. Изплюл сламката, протегнал ръка. Стражникът мълком се изправил и безропотно пуснал събраните златици в шепата му.
— Накъде отиде? — процедил Съгледвача.
— А? Кой?… — бавно се уплашил стражникът. Но Съгледвача го отминал. Огледал се там, под кулата, и спрял очи в ниската сводеста врата.
11
Тронната одая вече тънела в тържествено очакване. Богатата софра благоуханно димяла. Параскева седяла на трона, Пулейко — до нея, но вече на голям златен стол. От едната им страна застанали прави болярките и болярите, а от другата — свирачите, оцъклени във Вълкашин. Слуги и слугини, наредени отсреща до стената, замрели в почтително любопитство. Най-любопитно се кокорела Невянка.
— Хайде! — развълнувано кимнала Параскева.
— Ау, настръхвам!… — силно пошушнала Зуна. — Вижте, цялата настръхвам!…
Боню отворил вратата бавно и величествено.
Влязъл първият велможа. Въвел за ръка едро туловище, чиято глава била покрита с кенарено було.
— Негово достолепие велможа Братан! — ударил камбанката Боню и велможата се поклонил. — Съпроводител и ограничител на нейно миловидно великолепие царкиня Тодорка — дъщеря на цар Куньо и царица Дона!
Братан отметнал кенара. Тодорка раздвижила в усмивка увиснали бузи, свенливо изпискала с тъничко гласче: — Здрасти! — и запяла: — Копай Тодоркаааа в градинааааа…
— Не сега, твоя светлост — спрял я Братан.
— Кога?
— После.
— Добре. Ти ще ми обадиш кога — пропищяла Тодорка и закачливо се заканила с пръст на Пулейко, но Братан бързо я забулил.
— Теткина червена ябълка в градина! — прекалено се възхитила Гергина. — Очите да ти останат в нея, а, царице?… Принце, а?…
— Братане, как сте бре? Как пътувахте? Как е Куньо? — нетърпеливо се здрависала Параскева и не дочакала отговора. — Харно, радваме се. Я минете нататък…
Боню ударил пак камбанката. Влязла грозната, с нея — висока, забулена в дантели жена водела за ръка детето-велможа.
— Негово достолепие велможа Пепи! — обявил Боню и детето се поклонило. — Придружител и вуйчо на нейно изучено очарование принцеса Иванка-Фруктиера-Камелия, с псевдоним Пронпритай.
— А?… — смаяла се Параскева.
— Ами… пронпрай — поправил се Боню.
— Пронпритай — дошла му на помощ грозната. — Първия път го рече вярно — и пояснила: — Прониквателка в природните тайни.
— И нейната дружка — продължил Боню, — Разп… а?
— Разпритай — поклонила се грозната и пояснила. — Разкривателка на природните тайни.
Отметнала дантелите от лицето на принцесата и веднага доближила своето до нейното — защото това било предназначението й, да служи за сравнение. Но разликата не била много голяма. Принцесата се оказала стара, дългоноса и щърба. Направила реверанс.
— Обаче е грациозна, а, царице? — нагло се обадила Зуна. — Поне това не може да й се отрече.
— Скъпи вуйчо, защо не ме спреш?… — глезено се скарала на детето-велможа Иванка-Фруктиера. — Какво прави един съобразителен вуйчо, когато неговата племенница губи самообладание и от свян се готви да изрече: о, принце! Ела и надникни в градината на моите мечти, дето всяка роза е само за теб?… — и потупала детето по бузата. — Смущава се. Тук му е мястото да се запитаме: защо човек се смущава? Какво е туй явление и къде са неговите дълбоки причини?