През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Той се окопити, прибра ножа, с който беше заплашил ковача, и каза:
— Какво искаш? Не те познавам!
— Не е и необходимо. Важното е, че аз те познавам!
Той направи учудена физиономия, поклати глава и каза искрено:
— Не те познавам! Господ ми е свидетел!
— Не намесвай Господ! Той е свидетел, че ти ме видя!
— Къде?
— В Едирне.
— Кога?
— Пфу! Говориш ли турски?
— Да.
— Остави тогава румънския си настрана. Този доблестен ковач трябва да чуе и разбере какво говорим. Признай, че присъства на съдебния процес на Баруд ал Амасат в Едирне, защото беше нарушил закона?
— Не съм бил там и не знам за подобно нещо.
Наистина не го бях видял сред зрителите, затова не отговорих, а продължих да питам:
— Баруд ал Амасат обаче познаваш, нали?
— Не.
— И неговия син Али Манах също ли?
— Да.
— Защо се изплаши тогава, като видя, че е мой пленник?
— Не съм виждал нито теб, нито него.
— Ах, така ли? Сигурно не познаваш и ханджията Доксати в Едирне?
— Не.
— И след като ме видя с Али Манах, не побърза да отидеш да предупредиш съзаклятниците си?
— Не разбирам как можеш да ми поставяш такива въпроси. Казвам ти, че от всичко това нямам ни най-малка представа!
— А аз ти казвам, че знаеш за бягството на затворника, че си виновен за смъртта на Али Манах, че по твоя вина другият куршум улучи гавазина вместо мен и че си тръгнал да предупредиш Манах ал Барша и Баруд ал Амасат за опасността. Много добре знаеш всичко това.
— Все пак грешиш. Припознал си се. Къде се е случило всичко това, за което говориш? Както разбирам от думите ти, в Едирне, така ли?
— Да.
— И то съвсем скоро? Аз обаче не съм бил в Едирне повече от година.
— Голям лъжец си! Къде беше през последните дни?
— В Мандра.
— Откъде идваш сега?
— От Болджибак, където бях от вчера сутринта.
— Бил си в Мандра на Марица, така ли? Да, бил си на Марица, но значително по-далеч от Мандра, а именно в Едирне.
— Да се закълна ли, че грешиш?
— Клетвата ти ще е лъжлива. А намира ли се Букьой на пътя между Мандра и Болджибак?
— Букьой ли? Не го знам.
— Не си ли бил там?
— Не.
— И никого от тамошните жители не си питал за тримата ездачи с два бели и един кафяв кон?
— Не.
— И човекът, с когото си говорил, не те е отпратил към пазача, който после те е отвел при кехаята?
— Не.
— Странно! Всички ние грешим, само ти не бъркаш. Сигурно си доста по-умен от нас. А ще ми кажеш ли какъв си?
— Агент.
— Какъв по-точно?
— За всичко.
— А как се казваш?
— Името ми е Пимоза.
— Странно име. Не съм го чувал в нито един език. Да не би да си си го измислил?
Веждите му заплашително се смръщиха.
— Господине — каза той, — кой ти дава право да разговаряш с мен по този начин?
— Аз самият си го давам!
А ковачът добави:
— Това е ефендито, за когото преди това ти говорих!
— Забелязвам — отговори той. — Но дори и да е най-важният от всички ефендита, не позволявам да се отнася така неучтиво с мен! Много добре познавам маниера, по който хората от неговия ранг учтиво разговарят.
— И как се прави това? — попитах аз.
— Така!
Той сложи ръка на пояса, в който бяха затъкнати оръжията му, и издърпа пистолета си наполовина.
— Добре, това е език, пред чиято яснота изпитвам голям респект. И аз ще бъда по-учтив. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде си роден?
— Сърбин съм, от Лопатица на Ибър.
— Ще бъда така любезен да се престоря, че ти вярвам, но в себе си ще си мисля, че си влах или румънец, което е точно така. Къде отиваш?
— В Исмилан.
— Чудесно! Уж си умен мъж, а заобикаляш толкова много. Как стигна до Кошикавак, щом намерението ти е било да яздиш от Мандра за Исмилан? Пътят ти би трябвало да минава много по на юг.
— Имах работа по тези места. Но повече няма да ти отговарям. Да не си полицейски служител, че ме разпитваш като престъпник?
— Добре, отново ще се съобразя с желанието ти. Само ми кажи защо слезе тук!
— Нямах намерение да слизам. Този ковач ме принуди, защото не искаше да ми отговори вън.
— А ти постави ли му вече въпросите си?
— Не.
— Направи го тогава, за да разбереш това, което те интересува!
Той малко се смути, но бързо се опомни и отговори:
— Вече нямам желание. Като се отнасят с него по този начин, човек се отърсва от въшките си и си тръгва. Той се престори, че се отърсва, и понечи да излезе.
— Това ли наричаш ти учтивост? — засмях се аз.
— На зла круша, зъл прът!