През дебрите на Балкана

— Слез и ела!

— Не е необходимо!

— Имам хрема и кашлица. Трябва ли заради теб да се простудя и да се разболея, вместо да работя? — каза Шимин и отново влезе в къщата. Конникът изрече няколко не особено любезни израза, но се приближи с коня си.

Все още не знаех дали това е очакваният от мен човек. Но като се приближи към ковачницата, за да слезе от седлото, много добре видях, че конят е сивожълт. Мъжът беше с червен фес, сиво палто и имаше малки светли мустачки. А като скочи на земята, видях и червените му турски обувки. Това беше човекът, който ми трябваше.

Той върза коня си за вратата на ковачницата и влезе в къщата.

Промъкнах се след него. Ковачът беше влязъл в голямата стая на къщата си, където лежеше жена му. Тъй като и чужденецът отиде там, аз можах да вляза — и скрит зад стената от върбови клони — да чуя всичко, каквото си говореха. Чужденецът стоеше с гръб към мен, а ковачът — пред него, с факла в ръка. Жената, изглежда, си беше поотпочинала, защото бе отворила очи и подпряла глава на ръката си, слушаше разговора на двамата мъже.

Ковачът беше упрекнат от другия, че се е държал така нелюбезно, което го обиди. Той се поддаде на гнева си и стана непредпазлив.

— Любезен съм само с честните хора — каза той.

— Да не би да смяташ, че аз не съм почтен човек?

— Да, мисля.

— По-голям грубиян от теб не съм срещал! Откъде можеш да знаеш дали съм честен човек или не? Да не би да ме познаваш?

— Да, познавам те.

— Къде си ме виждал?

— Не съм те виждал, но съм чувал за теб.

— Къде и от кого?

— Тук, от един непознат ефенди, който много добре знае, че си подлец.

— Кога ти го каза?

— Днес, преди малко.

— Лъжеш!

— Не лъжа, казвам ти истината. Мога да ти го докажа. Знам дори какво искаш да узнаеш от мен!

— Не е възможно!

— Знам го със сигурност!

— Казвай тогава!

— Искаш да се осведомиш за Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

Другият направи жест на уплаха и попита:

— Откъде знаеш това?

— От същия ефенди.

— Кой е той?

— Не те интересува. Ако той пожелае, ще ти кажа.

— Къде се намира?

— Няма да ти кажа.

— Така ли? А ако те принудя?

— Не ме е страх.

— И от това ли?

Той извади една кама и я насочи към него.

— Не, и от ножа не ме е страх. И аз не съм сам. Бях се приближил до отвора на върбовата преграда, служещ за врата. При последните си думи Шимин посочи към мен. Непознатият се обърна, погледна ме и извика:

— Това е самият дявол!

Изглеждаше много изплашен, а и аз бях изненадан, защото познах в него човека, който така особено ме гледаше, като вървях с дервиша по улиците на Едирне. Думите, които извика, бяха на влашки. Влах ли беше? В такива неочаквани моменти обикновено смаяният човек използва майчиния си език.

Трябваше да се опитам да оправя онова, което ковачът бе развалил. Не биваше да му казва какво знае за него. Трябваше да изчака въпросите му и едва след това да казва мнението си.

— Повече от вярно — отговорих му аз на румънски. — Ти си самият дявол.