Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Ех, да те!… Добре. Откровеност за откровеност. Виждаш ли този портрет?
— Да.
— Никога не си ме питал коя е жената на него. Деликатен си. Пък може би и аз нямаше да ти кажа. Сега ще узнаеш. Виждаш ми се много посърнал. Страдаш. А не знаеш колко страшно бива човешкото нещастие.
Той отпи.
— Жена ми е. Беше артистка.
Кожата върху скулите на слабото му лице сякаш се изопна и провисна долу, покрай устните. Очите му веднага се очертаха под тежко надвисналите клепачи.
— Как смяташ, каква е по народност?
— Не мога да позная, Адам Пятрович, не разбирам от южняци. Бих познал белорусина от верста, но тук не мога да съдя.
— И все пак…
— Грузинка? Арменка? Таджичка?
— Не.
— Молдованка? Еврейка?
— Още по-лошо — горчиво продума той. — Циганка, братко.
Засмука цигарата си.
— Това бе главната й вина. Понесе си и наказанието заради това. По-добре щеше да е, ако я бяха убили в първия трап край пътя. По-малко щеше да се мъчи… А през това време аз бях много далеч от нея… Не можех да я евакуирам, да й помогна… Не можех, нямах право дори да викна, че ето на, онези мръсници погубиха най-скъпия ми човек в концлагер. И синът ми се изгуби някъде… Имам само следа от вест: тогава прибирали децата от северен тип. Той беше светлорус. Не ме гледай, че сега съм побелял… Бях съвсем светъл някога.
Той се обърна към портрета.
— Каква Грушенка бе някога в „Очарования странник“, каква Маша в „Живия труп“. Когато пееше — хората плачеха. И за отплата — трап. За всичко — трап.
Той остави цигарата.
— Това… някак отмина ли, не отмина ли, но болката се притъпи… Ала за сина ми… Дали се е върнал, дали е попаднал в наш дом за сираци? Пък може и… да е там. Не е изключено някой наш… Грибок да се изправи срещу него… Такива ми ти работи.
Хилински вдигна чашата със златистата течност.
— Разказах ти, не за да ме съжаляваш. А за да пожалиш себе си. Твоята мъка не е от най-страшните. Не е най-лошото.
Благодарността ми към него бе тъй огромна, съчувствието ми толкова остро (наистина какво бе моята горчивина пред мъката му?), че разбрах: трябва да променя темата на разговора. Но нищо не ми идваше наум. Затова взех, че му разказах това-онова за страховете на Марян.
— Е, няма нищо тайнствено — рече Хилински. — Донейде са виновни онези мошеници, които все гледат да заобиколят някак закона. Основната причина е болното му сърце. От него е.
— И аз мисля същото.
В този миг телефонът иззвъня. Хилински влезе в спалнята, притвори вратата, но сигурно се чуваше слабо и бе принуден да говори високо, по-силно от обикновеното и аз дочух това-онова.
— Иконите? С тях ли е свързано? Дявол ги взел с тези авоари!
„Нарочно не казва «валута», а «авоари». Мисли си, че не мога да разбера. С бели конци шиеш, Адам Пятрович.“
— Проклетници. И оръжие ли?… Лошо се чува!… Ясно. В един и трийсет? Добре. Ще дойда.
Той се върна при мен:
— Случайно узна една тайна, момче. А аз се държах непедагогично. Виках като луд.
— Не съм бъбрив, Адам Пятрович. Не ме виждате за пръв път. Освен това не ме засягат вашите работи. Вие със своите, аз със своите грижи.
— Обиди ли се?
— Обидих се. Хич не ме интересуват такива, ако ще два живота да преживея. Нищо не съм ви питал. Просто не ми е интересно, извинете.
— Жалко. Всичко може да се случи. А дето не се интересуваш от такива — той ме разтърси за раменете — не се заричай, може да те заинтересуват. Хайде, стига се цупи, стига… Кажи нещо.
— Щом все пак случайно дочух нещо, да се върнем отново към Марян. Все пак и неговият случай е тревожен. Ето, говорите за икони, за валута — не ви питам какво се е случило, та трябва да отидете и вие. Може би и при Марян е нещо подобно? В крайна сметка човек трябва да вярва и на предчувствията си. Този материал не е за „абеловците в отставка“, нито за милицията, нито за съда, но понякога човек трябва да вярва на сърцето си, когато то боли…
Той ме гледаше внимателно.
— Може да си прав. Вярвай и внимавай.
Станах.
— Не биваше да те оставям сам в това състояние. Но нали чу… Имаш ли нещо за пиене?
— Вино.
— А по-силно?
— Нито капка.
— Вземи. Нали не си от онези, дето сетне тръгват да скитат из улиците? Хайде, пийни си яко. Днес ти разрешавам. И легни да спиш. Да тръгваме.
Хилински си знаеше работата.
… Никога през живота си, нито преди това, нито по-късно, не бях пил толкова. Изпълних докрай съвета на съседа си. Заспах като убит. Бях си съблякъл дрехите както винаги, но, кой знае защо, бях оставил връзката. Дали наистина съм имал намерение „да скитам“? Да търся Зоя? Сигурно…