Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Прогонващия духове беше останал без дъх от ходенето и това ми даде шанс да вметна първата дума.
- Инквизиторът е тук - рекох.
Прогонващия духове кимна.
- Да, момче, тук е и още как. Стоях от отсрещната страна на пътя, но ти беше твърде зает да зяпаш каруцата, за да ме забележиш.
- Нима не я видяхте? Алис беше в каруцата...
- Алис? Коя Алис?
- Племенницата на Костеливата Лизи. Трябва да й помогнем.
Както споменах преди, Костеливата Лизи беше вещица, с която се
бяхме справили през пролетта. Сега Прогонващия духове я държеше пленена в една яма, в градината си в Чипъндън.
- О, онази Алис. Е, най-добре да я забравиш, момче, защото нищо не може да се направи. Инквизиторът води със себе си поне четирийсет въоръжени мъже.
- Не е честно - възроптах, почти неспособен да повярвам, че може да остане толкова спокоен. - Алис не е магьосница.
- Малко неща в този живот са честни - отвърна Прогонващия духове. - Истината е, че никой от тях не беше вещица или магьосник. Както добре знаеш, една истинска вещица щеше да подуши идването на Инквизитора от километри.
- Но Алис ми е приятелка. Не мога да я оставя да умре! - вече чувствах как гневът се надига в мен.
- Сега не е време за разчувстване. Работата ни е да закриляме хората от тъмните сили, не да се разсейваме от красиви момичета.
Бях бесен - особено понеже знаех, че и сам Прогонващия духове веднъж бе позволил едно красиво момиче да го разсее - момиче, което наистина е било вещица.
- Алис ми помогна да спася семейството си от Майка Молкин, не забравяйте!
- А защо, преди всичко, Майка Молкин беше на свобода, момче, отговори ми на този въпрос!
Наведох засрамено глава.
- Защото ти се замеси с онова момиче - продължи той, - и не искам това да се случи отново. Особено не и тук в Прийстаун, докато Инквизиторът ни диша във врата. Ще изложиш на опасност собствения си живот - и моя. И говори по-тихо. Не искаме да привличаме излишно внимание.
Огледах се наоколо. С изключение на нас уличката бе пуста. Можеше да се види как няколко души минават покрай входа, но те бяха доста далече и дори не погледнаха в нашата посока. Зад тях виждах покривите в далечния край на пазарния площад и издигащата се над върховете на комините камбанария на катедралата. Но когато проговорих отново, наистина сниших глас.
- Какво изобщо прави Инквизиторът тук? - попитах. - Не казахте ли, че си върши работата долу на юг и идва на север само когато го повикат?
- Това в общи линии е вярно, но понякога той организира експедиция на север до Графството и дори отвъд. Оказва се, че през последните няколко седмици е сновал из крайбрежието, събирайки бедните утайки на човечеството, които беше оковал в онази каруца.
Ядосах се, задето каза, че Алис е една от „утайките“, защото знаех, че не е вярно. Сега обаче не беше подходящият момент да продължа спора, така че запазих спокойствие.
- Но в Чипъндън ще сме в достатъчно голяма безопасност - продължи Прогонващия духове. - Никога досега не се е осмелявал да се изкачи до възвишенията.
- В такъв случай у дома ли си отиваме сега? - попитах.
- Не, момче, не още. Казах ти преди - имам недовършена работа в този град.
Сърцето ми се сви и погледнах тревожно към входа на уличката. Покрай нас все още забързано минаваха хора, отиващи да си вършат работата, и чувах как някои продавачи от сергиите обявяват на висок глас цените на стоките си. Но макар да цареше голям шум и оживление, за щастие, никой не можеше да ни види. Въпреки това все още се чувствах смутен. Препоръчително беше да стоим далече един от друг. Свещеникът пред катедралата беше познал Прогонващия духове. Икономката позна мен. Ами ако някой друг се зададе по уличката и ни познае, и арестуват и двама ни? Много свещеници от енории в Графството щяха да са в града и щяха да познаят Прогонващия духове начаса. Единствената добра новина беше, че в момента всички те вероятно бяха още в черковния двор.
- Онзи свещеник, с когото говорехте преди, кой беше? Той явно ви позна, така че няма ли да каже на Инквизитора, че сте тук? - попитах, чудейки се дали изобщо някъде има наистина безопасно място. Доколко-то знаех, онзи червендалест свещеник пред катедралата можеше дори да упъти Инквизитора за Чипъндън. - О, има и още нещо. Икономката на брат ви ме позна на погребението. Беше много ядосана. Може да каже на някого, че сме тук.
Струваше ми се, че поемаме сериозен риск, като оставаме в Прийс-таун, докато Инквизиторът е по тези места.
- Успокой се, момче. Икономката няма да каже на никого. Тя и брат ми също не бяха точно безгрешни. А колкото до онзи свещеник - рече Прогонващия духове със слаба усмивка, - това е отец Кеърнс. Той ми е роднина, братовчед. Братовчед, който се меси където не трябва и понякога доста се вълнува, но въпреки това е добронамерен. Вечно се опитва да ме спаси от самия мен и да ме вкара в „правия“ път. Но само си хаби дъха. Аз избрах пътя си - и правилен или погрешен, това е пътят, по който вървя.