Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Тя показа и детските снимки: Роар като бебе на масата за повиване, в детското креватче, на стол, все още без да може да съсредоточи погледа си в нещо определено. После пак Роар, в градина, сред разкошни цветя, в подножието на сини планини, обкръжили един тъмносин фиорд (вероятно Хардангерският). Детето протягаше ръчички към възрастна сивокоса жена и към мъж, по-млад от нея, със сресан назад тъмен перчем. Семейни снимки в същата градина, на едната от които се виждаха боядисаните в бяло стволове на дърветата, а хората се бяха строили като ученически клас. Все на различна възраст и между тях — Венке Андресен с Роар.
— Това е у дома — каза тя.
В този момент на вратата се позвъни. Тя погледна първо мен, после часовника си. Предложих й да отворя.
— Не, най-добре ще е аз… — отклони ме тя.
Останах в дневната с албум на колене. Напрегнах слух. Чувах гласа й — бърз и непонятен през затворената врата.
Продължих да разлиствам албума, снимките показваха Венке в периода, когато Юнас Андресен още не се бил появил в живота й, тя носела косата си на кок, а лицето й е било съвсем момичешко и кръгло. На една от снимките тя гледаше влюбено един младеж с руса къдрава коса, в бяла риза с разкопчана яка — сигурно е било топло. Веселяк, с открита усмивка, а формите на тялото му под ризата издаваха, че след време му е предстояло да понадебелее. На друга снимка Венке беше хванала за ръка друг младеж, тъмнокос, който стърчеше над нея с една глава и бе облечен в тъмен костюм с бяла риза и вратовръзка, а тя имаше светла пола на цветчета и бяла блузка. Гледаше към този, който е правил снимката, говореше му нещо и се смееше.
Може би Венке е трябвало да си избере някой от тези младежи вместо Юнас. Може би те са заслужавали да застанат редом с нея в живота й като живи хора, не като фотографии в пожълтял албум — хартиени късчета от миналото.
Чух външната врата да хлопва и тя да влиза в кухнята. После дойде в дневната и каза:
— Нищо особено.
Отново седна на страничната облегалка на стола ми и опря бедро в рамото ми. Затворих албума и го оставих на масата. Пресуших си чашата и рекох:
— Ще трябва да помисля за връщане у дома.
Вдигнах очи към нея. Тя ме гледаше и каза:
— Имам още вино.
Отговорих:
— Не. Мисля, че е време да…
Венке въздъхна.
— Изглеждаш толкова нажалена — казах. — Недей. Всичко ще се уреди. Утре ще ида да поговоря с този младежки ръководител. Мога и да ти се обадя, ако е удобно?
Тя кимна.
— Просто да проверя дали всичко е в ред.
Венке тъжно се усмихна, а аз станах.
Тя не помръдваше от креслото. Протегнах ръка и предпазливо я погладих по главата.
— Мъката ти отива, Венке Андресен — продумах тихо, по-скоро на себе си.
Тя вдигна лице към мен. Устните и трепереха. Наклоних се към нея и я целунах: предпазливо, лекичко, тъй както се целува малко дете. Но внезапно устните ни се сляха, полуотворени, опипващи се плахо.
Тялото й се притисна в моето. Усетих топлината му, почувствах пръстите й на гърба си, те ме галеха чак до тила. Затворих очи и сякаш потънах в сън, в трийсетсекунден сън — мечта на спящата красавица, тежък сън, приказка, в която ми се яви един образ: този на Роар, вързан в тъмната хижа. Овладях се и отворих очи. Нейните бяха още затворени. Внимателно се освободих от прегръдката й и бързо се отправих към вратата.
В антрето очарованието се разсея и Венке не се осмеляваше да ме погледне в очите, смутена като засрамено дете и като че ли готова да се крие зад вратата.
Облякох си якето и тръгнах към изхода.
— Ще се видим… Венке — казах и едва познах гласа си.
Тя кимна и едва сега ме погледна. Очите й бяха станали почти виолетови… от учудване, от страх или от нещо друго. Вече нямах чувството, че от тях ще излетят птички — те сякаш щяха да ме тласнат в тъмни подземия, в одимени кръчми, в дупки на пушачи на опиум нейде дълбоко навътре в джунглите.
Усмихнах се криво-ляво, излязох на балкона и затулих тези очи със затръшването на вратата. Спуснах се с асансьора, седнах в автомобила и потеглих по пътя си. Събудих се чак когато влизах в града.
12