По-добре късно, отколкото никога

Когато стигна най-долното стъпало, програмата вече започваше и Аманда трябваше да седне на първото свободно място в края на реда, където седяха множество смотани зубъри, на които вероятно наистина им пукаше за околната среда. Но поне те не й обърнаха никакво внимание. Дори не я забелязаха и за пръв път тя остана доволна от това.

И за разлика от Мария Антоанета или Ан Болейн, Аманда все още носеше глава на раменете си и можеше да я ползва. Нямаше да се разпадне. Щеше да се справи със ситуацията и да преодолее трудностите. Щеше да си възвърне трона.

Но как? Това беше големият въпрос. Затова и се върна към разговора си с Джена в тоалетната и отново се замисли над предложението на съученичката си.

Извади от чантата си програмата на Кен. Според нея след събранието той имаше физическо. Чудесно. Това значеше, че след биенето на последния звънец щяха да са му нужни няколко минути да се преоблече. Това пък щеше да й даде възможност да се върне в тази част на сградата и да застане някъде незабелязана, откъдето щеше да го види да излиза. Планът й бе да го последва до дома му и, преди той да се прибере, да го притисне.

Тогава щеше да има две възможности — да флиртува с Кен, което не беше проработило до момента, или вторият вариант бе да открие нещо за него, което да предизвика съжалението й и което, надяваше се, да й предостави причина за прехвърляне в тялото му. Подозираше, че вторият вариант е по-добър. Ако контролираше Кен, щеше да го накара да прави каквото тя иска — да се движи с Аманда, да се среща с Аманда, да принуди цялото училище да повярва, че е лудо влюбен в нея, което пък щеше да я върне обратно горе на пиедестала, където й бе мястото. И дори всичко това да не бе искрено, дори той да не искаше да е с нея, когато тя се върне в тялото си, то какво от това? Аманда вече щеше да е обратно на върха и щеше да накара всички останали да вярват, че тя е зарязала Кен, а това само щеше да я възкачи още по-нависоко.

Да, втората възможност определено бе тази, с която щеше да се заеме. Вярно беше, че никога до момента не е опитвала съзнателно да превземе нечие тяло, ала Аманда Бийсън винаги получаваше каквото иска. И ако искаше обратно живота си, щеше да намери начин да си го върне.

Някак успя да преживее оставащите часове, без много да внимава. В мига, в който звънецът би, се намери извън стаята, а след няколко минути — и в другия край на училището. Точно до салона имаше изход, през който Кен несъмнено щеше да излезе, и Аманда застана зад ъгъла на сградата. Така щеше да го види да излиза, той щеше да я подмине, без да я забележи, и тя щеше да има възможност да го последва от безопасно разстояние. Зад нея, надолу в края на малък наклон, се намираше игрището и, докато момичето чакаше, чуваше как отборът по футбол се събира за извънучилищната си тренировка.

Не й се наложи да чака много. И извади късмет — той беше сам. Долепи се до стената, за да е сигурна, че няма да я види, когато мине оттам.

За съжаление обаче Кен не се отправи в посоката, в която тя очакваше. Той се извърна и мина покрай нея. За щастие обаче се държеше точно като и училище напоследък. Не я забеляза.