Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

За изненада и радост на Мириамел, следващият ден донесе забележима промяна в околностите. Дърветата не бяха така гъсто преплетени и в местата, в които лодката се плъзгаше от влажната бъркотия към широки плитки лагуни, почти огледалната повърхност беше едва набраздявана от ветреца и във водата растяха цели гори от полюшваща се трева.

Тиамак изглеждаше доволен от напредването им и заяви, че са много близо до най-външната граница на Вран. Обаче наближаващото им измъкване не излекува отпадналостта и треската му и той прекара по-голямата част от сутринта в неспокоен сън; често се стряскаше и ломотеше нещо, после бавно се успокояваше.

В късния следобед треската му се засили и неразположението му се увеличи, той се потеше и бълнуваше непрекъснато и само за кратко настъпваше просветление. По време на едно от тях разумът на врана се възвърна достатъчно, за да се погрижи сам за себе си. Той помоли Мириамел да му приготви смес от билки; посочваше къде край потока растат някои от тях — една цъфтяща трева, нарече я „усукана трева“, и едно покриващо земята пълзящо растение с овални листа, чието име в слабостта си не можеше да си спомни.

— И жълтикорен също — добави Тиамак; дишаше бързо и повърхностно. Изглеждаше ужасно — очите му бяха зачервени, кожата му бе лъснала от пот. Мириамел се стараеше да не позволява на ръцете си да треперят, докато стриваше събраните билки върху плосък камък, който държеше в скута си. — Жълтикорен, за да ускори свързването — измърмори той.

— Какво е жълтикорен? — попита тя. — Брахме ли от него?

— Не, той не расте тук. Но няма значение. — Тиамак се опита да се усмихне, но усилието беше прекалено голямо и вместо това той изскърца със зъби и тихо изохка. — Имам в торбата. — Той едва помръдна глава към торбата, в която пазеше всичките си ценни неща.

— Кадрах, ще го намериш ли? — извика Мириамел. — Страх ме е да не разсипя стритите билки.

Монахът — седеше в краката на Камарис, който буташе лодката с пръта — пристъпи страхливо по клатещата се лодка, като избягваше да погледне Исгримнур. Коленичи и започна да вади и разглежда съдържанието на торбата.

— Жълтикорен — каза Мириамел.

— Да, чух, господарке — отвърна Кадрах малко насмешливо. — Корен. И знам, че е жълт… благодарение на многото ми години учение. — Нещо, което напипа, го накара да млъкне. Очите му се присвиха и той измъкна от торбата на Тиамак пакет, увит в листа и завързан с лиани. Част от обвивката беше изсъхнала и се отлющи. Мириамел видя проблясък на нещо светло. — Какво е това? — Кадрах махна още малко от обвивката. — Много стар пергамент… — започна той.