Друговремец [bg]

Той сви рамене.

- Отведох Роналд в задния край на пивоварната и го ударих два-три пъти в меките части. Предложих му да се раздели със сина си или с черния си дроб. - Намръщи се. - Не беше правилно, но не се сетих какво друго да направя. Не исках момчето да се връща с него. Не само защото бях обещал на баба му. Джени ми каза за гърба му. - Поколеба се. - Едно ще ти кажа, сасенак. Баща ми ме биеше толкова често, колкото му се струваше нужно, и доста по-често, отколкото ми се струваше нужно на мен. Но не съм се свивал от страх, когато ме е заговарял. И не мисля, че Роби някой ден ще лежи с жена си и ще се смее на тези спомени.

Попрегърби се и полусви рамене по онзи странен начин, който не бях виждала от месеци.

- Прав е, момчето му е син и може да прави с него каквото иска. А аз не съм Бог, само земевладелецът. И все пак... - Погледна ме с крива усмивка. - Границата между справедливост и бруталност е много тънка, сасенак. Надявам се да не съм я прекрачил.

Прегърнах го през кръста.

- Добре си сторил, Джейми.

- Мислиш ли?

- Да.

Върнахме се към къщата, вплели ръце. Варосаните пристройки сияеха в кехлибарено на залязващото слънце. Вместо да се приберем обаче, Джейми ме насочи към малкото възвишение зад имението. Там, върху оградата на пасбището, виждахме всички поля на имението.

Облегнах глава на рамото на Джейми и въздъхнах. Той ме притисна в обятията си.

- За това си роден, нали, Джейми?

- Може би, сасенак. - Завъртя глава към полята и зданията, колибките и пътищата, а след това сведе поглед и се усмихна.

- А ти, моя сасенак? Какво си родена да правиш? Да си господарка на имение или да спиш в полето като циганите? Да лекуваш, да си съпруга на земевладелец, любовница на престъпник?

- Родена съм за теб - рекох просто и протегнах ръце към него.

- Знаеш ли - отбеляза той, след като ме пусна от прегръдките си, - никога не си ми го казвала.

- Ти също.

- Казвал съм ти го. В деня, когато дойдохме. Казах, че те искам повече от всичко.

- А пък аз ти казах, че любовта и желанието не са едно и също - парирах го.

Той се засмя.

- Може би си права, сасенак. - Приглади косата ми и ме целуна по челото. - Пожелах те още когато те видях, но те обикнах, когато плака в ръцете ми и ми позволи да те утеша първия път в Леох.

Слънцето се скри зад редицата черни борове и излязоха първите звезди. Беше средата на ноември и вечерният въздух застудяваше все повече, макар дните още да не бяха мразовити. Оттатък оградата Джейми приведе глава и опря чело в моето.

- Първо ти.

- Не, ти.

- Защо?

- Боя се.

- От какво, моя сасенак? - Тъмнината се разтягаше по полята и изпълваше земите наоколо, надигаше се към смрачаващото се небе. Бледата светлина на новолунието очертаваше ъглите на веждите и носа му и озаряваше половината му лице.

- Боя се, че ако започна, никога няма да спра.

Той зарея поглед към хоризонта, където вече се надигаше лунният сърп.