Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Лекарят излезе от къщата и отиде да се погрижи за сутрешното хранене на животните. Предположи, че вече никой няма да дойде на работа, но завари в кабинета си две китайчета, които го чакаха. Ветеринарят не ги познаваше. Бяха тринайсетина-четиринайсетгодишни, мургави и кльощави, с бързи очи на зверчета.
— Казаха ни да дойдем да ви помогнем — обясни единият хлапак.
Мъжът кимна. Попита ги как се казват, те обаче не отговориха. Лицата им си останаха безизразни, сякаш момчетата не бяха чули въпроса. Очевидно бяха пратени от китайците, които довчера бяха работили тук. В очакване на промените те вероятно бяха предпочели да нямат никакво вземане-даване с японците, но бяха решили, че никой няма да търси отговорност на децата. Момчетата бяха пратени в знак на добра воля. Работниците знаеха, че ветеринарят не може да се грижи сам за животните.
Той почерпи хлапаците с по две курабийки, после ги поведе да му помагат в храненето на животните. Обикаляха от клетка на клетка с теглена от муле каруца, даваха на всяко животно каквото яде и му сменяха водата. Невъзможно беше да почистят клетките. В най-добрия случай можеха да измият набързо с маркуч изпражненията. Все пак зоологическата градина беше затворена, и да понамирисваше, никой нямаше да недоволства.
Оказа се, че сега, когато ги нямаше тигрите, леопардите, мечките и вълците, работата е по-лесна. Грижите за едрите хищници си искаха усилие, а и бяха опасни. Колкото и да му беше криво, докато минаваше покрай празните им клетки, ветеринарят изпита и облекчение, че тази работа е отпаднала.
Започнаха в осем и в десет и нещо вече бяха приключили. После момчетата изчезнаха, без да кажат и дума. Лекарят се чувстваше изтощен от тежкия физически труд. Върна се в кабинета си и докладва на директора на зоопарка, че животните са нахранени.
Малко преди пладне в зоологическата градина отново се появи младият лейтенант, водеше със себе си и осемте войници, с които бе идвал предния ден. В пълно бойно снаряжение, те крачеха с метален звънтеж, който се чуваше отдалеч. И този път куртките им бяха почернели от потта, отново в дърветата пищяха цикади. Днес обаче те не бяха дошли да избиват животни. Лейтенантът изкозирува пред директора и съобщи:
— Трябва да знаем с какви използваеми каруци и впрегатни животни разполага зоологическата градина.
Директорът отвърна, че имат точно едно муле и една каруца.
— Преди половин месец предадохме единствения си камион и двата коня — уточни той.
Лейтенантът кимна и съобщи, че незабавно ще реквизира мулето и каруцата, както му е наредено от щабквартирата на Квантунската армия.
— Чакайте малко — намеси се ветеринарят. — Каруцата и мулето ни трябват, с тях по два пъти на ден храним животните. Всички местни хора се изнесоха. Без мулето и каруцата животните ще измрат от глад. Дори с тях едвам издържаме.
— Всички едвам издържаме, господине — отвърна лейтенантът, който беше брадясал, със зачервени очи. — За нас най-важно е да защитим града. Ако се наложи, винаги можете да пуснете животните от клетките. Погрижихме се за опасните кръвожадни зверове. Другите не представляват риск. Такива са заповедите, господине. Налага се да се оправяте както можете.
С това той сложи край на спора и изпрати хората си да вземат мулето и каруцата. След като те си тръгнаха, ветеринарят и директорът се спогледаха. Директорът отпи от чая, поклати глава и не каза нищо.
След четири часа войниците се върнаха с мулето и каруцата, която беше натоварена с нещо, покрито отгоре с мръсен брезент. Мулето се задъхваше и беше запенено от следобедната жега и тежестта на товара. Осемте войници водеха с насочени щикове пред себе си четирима китайци, младежи на двайсетина години, облечени в бейзболни екипи, ръцете им бяха завързани отзад. От синините и отоците по лицата им личеше, че са били жестоко бити. Дясното око на единия китаец се бе подуло и почти се беше затворило, а от кръвта, която течеше от устните на друг, фланелката му беше станала на червени петна. Отпред на екипите не пишеше нищо, но личаха празни правоъгълници от отпраните ленти с имената им. Номерата отзад на фланелките бяха 1, 4, 7 и 9. Ветеринарят не проумяваше защо в такъв повратен момент четирима млади китайци са с бейзболни екипи и защо японските части са ги били толкова жестоко и са ги домъкнали тук. Гледката сякаш не беше от този свят — рисунка на душевноболен.