Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
„Няма причини за безпокойство — гласеше официалното съобщение на 5 декември. — Господин Томпсън желае да съобщи, че е готов да преговаря с Джон Голт за начините и средствата за постигане на бързо решение на проблемите. Господин Томпсън моли настоятелно хората да проявят търпение. Не бива да се притесняваме, не бива да се съмняваме, не бива да се обезсърчаваме“.
Санитарите в една болница в Илинойс не се учудиха, когато им докараха мъж, пребит от по-големия си брат, който го беше издържал цял живот: по-младият му се беше разкрещял с обвинение в себичност и алчност… Също както санитарите в една Ню йоркска болница не показаха учудване при случая с жена, която беше дошла със счупена челюст: бе я зашлевил един напълно непознат, който я беше чул да нарежда на петгодишния си син да даде най-хубавата си играчка на децата на съседите.
Чик Морисън се опита да направи турне, за да укрепи морала в страната с речи за саможертвата за общото благо. Още на първата спирка го засипаха с камъни и трябваше да се върне във Вашингтон.
Никой не беше им присъждал титлата „по-добрите“, нито пък беше спирал за миг, след като го каже, за да осъзнае значението й, но всички знаеха — всеки в собствената си общност, квартал, офис или магазин, съгласно някакви собствени, неизказани критерии — кои ще са онези, които рано или късно няма да се появят на поста си и ще изчезнат мълчаливо в търсене на някакви непознати граници. Хората, чиито лица бяха по-непроницаеми от другите, чиито очи бяха по-прями, чиято енергия беше по-морална и им даваше сили да издържат, хората, които сега се изплъзваха един по един от всяко кътче на страната — на страната, която сега бе като далечен роднина на онова, което някога е било истинска слава, смазана от хемофилия, губеща най-здравата си кръв, която изтичаше от неизлечима рана.
— Но ние сме готови да преговаряме! — викаше господин Томпсън на асистентите си, докато нареждаше специалното съобщение да се повтаря по всички радиостанции по три пъти на ден. — Готови сме да преговаряме! Ще го чуе! Ще отговори!
Специални агенти получиха нареждане да слушат денонощно радиоприемници, настроени на всяка известна честота и да чакат отговор от непознатата станция. Отговор не последва. Празни, безнадеждни, несъсредоточени лица се срещаха все по-често по улиците на градовете, но никой не можеше да разбере значението им. Както някои хора бягаха с телата си в подземията на ненаселените места, така други можеха да спасят единствено душите си и бягаха в подземията на умовете си. И никаква сила на земята не можеше да установи дали празните им, безразлични очи бяха щитове пред скрити съкровища в шахти, които никога повече нямаше да бъдат разкопани, или просто представляваха дупки в празнината — очи на паразити.
— Не знам какво да правя — каза помощник-управителят на една петролна рафинерия, отказвайки да приеме работата на управителя, който беше изчезнал, а агентите на Комисията по унификация не можеха да кажат дали лъже, или не. Само един намек за прецизност в тона на гласа му и отсъствието на извинение или срам ги караше да се чудят дали е бунтовник или глупак. Беше опасно да му се поверява насила работата и в единия, и в другия случай.
— Дайте ни хора! — молбата започваше да кънти все по-силно пред Комисията по унификация, от всички кътчета на страната, опустошена от безработица, и нито молителите, нито комисията дръзваха да добавят опасните думи, които тя предполагаше: „Дайте ни способни хора!“ Имаше опашки от чакащи за местата на портиерите, мазачите, носачите и помощник-келнерите за години напред, но нямаше кой да кандидатства за местата на директорите, мениджърите, управителите, инженерите.
Експлозиите в петролните рафинерии, катастрофите на дефектни самолети, пукнатините в пещите, сблъсъците на влакове и слуховете за пиянски оргии в кабинетите на новоназначените директори караха членовете на комисията да се страхуват от хората, които кандидатстваха за отговорните позиции.
„Не се отчайвайте! Не се предавайте! — повтаряха официалните съобщения на 15 декември, както и през всеки следващ ден. — Ще постигнем съглашение с Джон Голт. Ще го накараме да ни води. Той ще реши всичките ни проблеми. Ще накара нещата да работят. Не се предавайте! Ще доведем Джон Голт!“
Награди и почести се предлагаха на кандидатите за ръководни постове, после на бригадирите, после на опитните механици, после на всеки, който беше готов на усилие, за да заслужи повишение: увеличаване на заплатата, бонуси, данъчни облекчения и медал, измислен от Уесли Мауч, който трябваше да се казва „Орден на обществения благодетел“. Това не доведе до резултати. Парцаливите хора слушаха предложенията за материални придобивки и се отвръщаха с апатично безразличие, защото бяха изгубили самата идея за ценност. Онези, които мереха обществения пулс, мислеха с ужас, че това са хора, на които не им се живее, или поне не им се живее в настоящите условия.