Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Не е останало много — отбеляза Хейстън. — Съвсем недостатъчно за водене на война. Да се надяваме, че войниците, които идват от другаде, няма да донесат само вили и коси.
Най-сетне оръжейникът намери един прибран в ножница меч, за който гвардеецът прецени, че е достатъчно лек като за Саймън. Мечът беше покрит с кора от засъхнало масло и на оръжейника му беше доста трудно да прикрие отвращението си.
— Излъскай го — каза той — и ще стане чудничък.
Продължиха търсенето и намериха един дълъг лък, който нямаше тетива, но като цяло беше в добър вид. Откриха и един кожен колчан.
— Тритингски е — каза Хейстън и посочи гравюрите на един елен с кръгли очи и зайци, с които беше украсена тъмната кожа. — Те правят чудесни колчани. — На Саймън му се струваше, че гвардеецът се чувства малко виновен за неугледния меч.
Когато се върнаха в караулното, наставникът на Саймън взе от интенданта тетива и дванадесет стрели, а после показа на момчето как да почиства и съхранява новите си оръжия.
— Наточи го хубаво, момче, наточи го хубаво — каза якият гвардеец, — защото точно по това един истински мъж се отличава от фустите. — Някак противно на очакванията на Саймън, под мръсотията и песъчинките проблесна истинска стомана.
Беше се надявал, че веднага ще започнат тренировките с меч или поне стрелба в цел, но вместо това Хейстън взе два дървени кола, увити с парцали, и го изведе извън града, на склона на хълма. Младежът бързо разбра, че някогашните му боричкания с’Джеръмайъс нямат нищо общо с тренировките с един истински войник.
— Ще имаме повече нужда от копия — каза Хейстън, а Саймън седна на тревата, задъхан след един удар в корема. — Но нямаме достатъчно. Затова ще наблегнем на стрелите, момче. Въпреки това, когато някой враг се изпречи срещу теб, трябва да можеш да въртиш добре меча. И тогава ще благодариш стократно на стария Хейстън.
— Защо… не… лък? — каза на пресекулки Саймън.
— Утре, момче, ще те уча как да използваш лъка и стрелите… или вдругиден. — Хейстън се засмя и му подаде широката си лапа. — Ставай. Забавата днес едва започва.
Саймън беше изморен, потен и пребит като куче и мислеше, че мозъкът му ще изтече през ушите. Накрая Хейстън го заведе да хапне от следобедната закуска на войниците — боб и хляб, а самият той продължи с теоретичната част на обучението, от която момчето не чу почти нищо, заради тихото, но непрестанно бучене в ушите. Най-накрая гвардеецът го пусна да си ходи и му каза да дойде пак рано следващата сутрин. Саймън закуцука към празната стая на Странгиард и заспа, без дори да се събуе.
Дъждът пръскаше през отворения прозорец, а в далечината отекваха гръмотевици. Саймън се събуди и видя, че Бинабик го чака, точно както сутринта, сякаш дългият следобед, когато Хейстън го налагаше, просто го е нямало. Но когато седна, илюзията бързо се изпари: всеки мускул от тялото му беше схванат. Почувства се сякаш е на сто години.
Бинабик трябваше доста да се постарае, за да го убеди да стане от леглото.
— Саймън, това не е някакво си спортно зрелище, на което можеш да отидеш, а можеш и да не отидеш. Става въпрос за неща, от които ще зависи животът на всички ни.
Момчето отново легна по гръб.
— Вярвам ти… но ако стана, ще умра.
— Престани. — Дребният мъж го хвана за китката, заби пети в пода и се разтрепери, докато се опитваше да го вдигне да седне.
Доста по-късно куцукащият Саймън и Бинабик излязоха и веднага усетиха свежестта на вятъра и дъжда.
— Ще трябва ли да останем до края на вечерята? — попита Саймън. За първи път в живота му се случваше да не му се яде — заради последиците от боя.
— Не мисля. В това отношение Джосуа е доста особен. Не си пада по ядене и пиене с придворните си. Предпочита уединението. Затова смятам, че всички са хапнали предварително. Всъщност благодарение на това успях да убедя Куантака да си остане в стаята. — Той се усмихна и потупа Саймън по рамото. Момчето потрепери. — Тази вечер ще пируваме само с тревоги и дискусии. А това е много лошо за храносмилането на троловете, хората и вълците.
Навън валеше, но голямата зала на Наглимунд беше суха, затоплена от три огромни камини и осветена от пламъците на безброй свещи. Полегатите греди на тавана се губеха нейде високо, а стените бяха покрити с гоблени с религиозни сюжети.