Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Затова се налага да търпим и постоянното присъствие на добрия брат. — Дарена погледна към брат Харлик, който разговаряше оживено с Алорнис. Тя явно намираше неизчерпаемия му запас от знания за безкрайно интересен и можеше с часове да му задава въпроси с надеждата, напразна засега, че ще измисли въпрос, на който той не знае отговора.
— Той знае много повече, отколкото споделя — каза Дарена.
— Ще си сподели всичко той — отвърна без колебание Вейлин. — Ако се наложи, ще изстискам от него всеки грам знание, който е скътал в главата си. Ще говори, докато не му пресъхне устата, че и след това.
На следващия ден до обед пътува с еорилите. Конският народ водеше животните си през дърветата и явно се чувстваше не на място тук, в гората, също като Надарените.
— Тук конете не могат да видят небето — каза Санеш Полтар и погали нежно по главата своя жребец. Ушите на животното потрепваха неспирно, очите му бяха разширени. — Това не им харесва. На мен също.
— Еорилите не са ли добре дошли в гората? — попита Вейлин.
Мъдрост, която вървеше до бойния вожд, се изсмя.
— Ние не идваме тук. Еорилите и сеорда говорят един език, търгуваме с кожи и оръжия, но не сме един народ. Те са от гората, ние — от равнината.
— Еорилите имат ли легенди — попита Вейлин — за времената преди равнините, преди да дойдат марелим сил?
Санеш и Мъдрост се спогледаха развеселено.
— Не е имало време преди равнините — обясни Санеш. — Еорилите винаги са яздили там. И винаги ще яздят. Имало е време, когато сеордите в гората не са били толкова много, така разказват дядовците, които са го чували от своите дядовци. Но за марелим сил не сме били чували, докато не дошли да копаят в хълмовете за камъни.
— Но за сляпата жена знаете? — обърна се Вейлин към Мъдрост.
Двамата еорили се умълчаха моментално; Санеш ускори крачка, повел коня за юздата.
Мъдрост вървеше напред мълчаливо, с мрачно и затворено лице. Когато все пак проговори, направи го неохотно.
— Има един град, разрушен град в покрайнините на лонакските земи. Еорилите не харесват онова място и стоят далече от него, старците разказват, че всеки, който иде там, се връща с кошмари и лудост. Но като малка аз бях много любопитна и нищо чудно, защото любопитството ражда мъдрост, макар че по онова време още не бях спечелила името си. Затова отидох там, сама, и намерих останките на град, който в разцвета си сигурно е бил великолепен. Направих си бивак сред руините и при огъня ми дойде една жена, сеорда с празни очи, което не ѝ пречеше да ме вижда. Поуплаших се, но не твърде много, защото се знае, че сред сеордите се раждат повече Надарени, отколкото сред моя народ. Жената каза, че също като мен е дошла да види руините и цяла нощ двете си разказвахме малкото, което знаехме за онова място. Тя ми показа един камък сред отломките, малък камък, който да носиш с две ръце, съвършен куб с гладка, непокътната повърхност. Попитах я дали го иска за себе си, но тя само поклати глава. Каза, че камъкът бил за мен, и аз го вдигнах.
— Отвел те е някъде — предположи Вейлин, когато старицата отново се умълча.
Мъдрост поклати глава.
— Не. Камъкът ми даде… знание. Много знание наведнъж. Вашия език, езика на лонаките, дори езика на хората, срещу които сме тръгнали сега, и много други. Знам наизуст катехизиса на вашата Вяра и Десетокнижието на Световния отец, знам по име всички алпирански богове и мога да разкажа всички легенди на лонаките. Нямаше разбиране в това, което получих наготово, имаше само знание. И… болеше. Болката беше толкова силна, че припаднах. Когато дойдох на себе си, сляпата жена си беше отишла, но знанието беше останало.
— Значи си Надарена?
Тя поклати глава и въздъхна.
— Прокълната по-скоро. И най-вече озадачена. Онзи съвършен камък, пълен със знание за народите на този свят… Само дето камъкът беше много стар, създаден много преди да се появят езиците, каквито ги говорим сега. Кой го е създал? И защо?
— Камъкът още ли е у теб?
Тя вдигна глава и плъзна поглед по зеления балдахин от клони, несъмнено с надежда да зърне небето.
— Не — каза и се усмихна, съзряла малка синя кръпка над себе си. — Взех един по-тежък камък и го смазах на прах.
На следващия ден гората започна да се разрежда, между дърветата стана по-широко, а полянките — по-многобройни, макар че според нормалните стандарти, в сравнение с Урлишкия лес например, все още се движеха в гъста гора. Хората се ободриха, по-големите полянки позволяваха повече полкове да спират на бивак заедно, което внушаваше на мъжете чувство за сигурност. Красотите на гората бяха стоплили сърцата на мнозина, но основният страх си оставаше, постоянното усещане, че не им е мястото тук. По-широките пространства позволиха на Вейлин да си създаде представа за истинския брой на сеордите, които ги придружаваха.