Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Адра Дурал? — попита Вейлин.
— Летящият дух. Как иначе бихме могли да я наречем?
Дарена изстена тихичко и отвори очи, лицето ѝ внезапно се напрегна като на човек, пронизан от леден вятър. Вейлин я наметна с една кожа и тя се премести по-близо до огъня.
— Твърде дълго те нямаше — сгълча я той.
— Много имаше да се види — отвърна тя. — Прав беше за Алтор. Градът още стои, а над стените му ярко грее светла душа.
— А какво има между тях и нас?
— Големи групи воларианци се движат между Азраел и Кумбраел. В Нилсаел са по-малко, но видях войски да се изтеглят от Варинсхолд. В гората северно от града засякох душите на други хора, има и светли сред тях, но и тъмни, някои по-тъмни от душите на воларианците. Останах с усещането, че много хора са загинали там. — Спря да отпие вода от манерката. — Каквото е останало от Кралската гвардия се придвижва на север от Сиви чукари, опитва се да стигне до нилсаелската граница. Три хиляди души приблизително. Душите им тегнат от страх и спомен за поражението. Долових голям брой хора, които наближават откъм западната част на Нилсаел, но вече трябваше да се връщам, затова не научих нищо повече за това кои са или какво планират.
— Направила си повече, отколкото очаквах, милейди.
Откъм източния периметър на лагера прозвуча рог, оповестяващ наближаването на конници, и Вейлин скочи на крака. След миг капитан Адал се появи в галоп, дръпна юздите на коня си и докладва:
— Милорд, намерихме едно село.
Телата бяха струпани на селския мегдан, съблечени до голо и побелели, сякаш кръвта им е била източена до капка, крайниците им вече се вкочаняваха под хладния утринен въздух. Повечето бяха с прерязани гърла, но по някои имаше следи от оказана съпротива.
— Старци и деца — отбеляза Норта. — Предимно.
— Убиват каквото не могат да продадат — каза Дарена. Гласът ѝ беше овладян, но от очите ѝ се стичаха сълзи при вида на труповете. — Като говедар, който прочиства лошо стадо.
Селото беше претършувано, ценните неща бяха взети, но поне къщите не бяха опожарени. Личеше, че е било хубаво място, с варосани къщички от плет и тръстикови покриви, с вятърна мелница на близкия хълм — крилата ѝ още се въртяха, в неведение за съдбата на онези, които са я построили.
— Направете клада — каза Вейлин на Адал. — Брат Келан да каже молитвата.
— Снежинка е хванала дирята — каза Норта и посочи бойната котка, която клечеше с присвити уши и се взираше на изток, където следите от фургони напускаха селото.
— Вероятно имат цял ден преднина — изтъкна Адал.
— На мен един ден ще ми стигне — отвърна Норта и погледна въпросително Вейлин.
— Какво ще ти трябва?
— Една рота от Северната гвардия би трябвало да е достатъчна, плюс Лоркан.
— Ще дойда и аз, братко. — Вейлин посегна към юздите на Пламък и се метна на седлото. — Ще ми се да видя човека, който не може да бъде видян.
— Не знам дали ще мога. — Ръцете на Лоркан се тресяха и едва удържаха ножа, очите му грееха в предутринния здрач. — Никога не съм…
Норта сведе леко глава. Вейлин знаеше, че приятелят му се бори със собствената си неохота.
— Молил ли съм те някога за нещо? — обърна се той към младежа. — През всичките години, в които те хранихме, осигурявахме ти покрив над главата, обучавахме те и ти търпяхме капризите, поискана ли ти беше плата?
— Учителю, аз…
— Дай. — Вейлин взе ножа от Лоркан и го пъхна в канията му, после го хвана за острието. — Дръж го по този начин и ги удряй с дръжката, с всичка сила точно под ухото. Ако не паднат след първия удар, фрасни ги отново.
Лоркан се поколеба, после посегна да вземе ножа, обърна се и тръгна към огньовете на воларианския лагер. След няколко крачки спря и се обърна да погледне Норта.
— Учителю, ако загина, кажи на Кара, че… — Не довърши, после изведнъж се усмихна, макар и насила. — Кажи ѝ, че съм се бил като герой. Няма да ти повярва, но току-виж най-после се засмяла.
Продължи напред, тънката му снага чернееше на фона на бледооранжевия хоризонт и изпъкваше ясно, но младежът не правеше никакъв опит да се прикрие. Изминал бе петдесетина крачки, когато Вейлин чу Адал и другите мъже от Северната гвардия да ахват озадачено. Вейлин смръщи вежди, защото самият той не виждаше нищо необикновено — просто млад мъж, който върви през поле.