Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Разбира се. Много добре мога да разбера. Живях сам със себе си много години, господарке — как мога да критикувам някого за това, че се чувства точно като мен, някой, който дори не знае всичко, което е минало през главата ми?

— Върви по дяволите! — сопна се Мириамел. — Защо трябва да се държиш така? Не те мразя, Кадрах! Не те презирам, макар че си причинихме неприятности един на друг!

Той я изгледа втренчено, явно се бореше с противоречиви чувства.

— Да, не ме мразиш, господарке. Дори се отнесе към мен по-добре, отколкото заслужавах.

Тя знаеше, че не бива да спори.

— И не те обвинявам въобще, че не пожела да влезеш в гнездото.

Той бавно поклати глава.

— Не ме обвиняваш, господарке. И никой не би ме обвинил, дори херцогът, ако знаеше…

— Какво? — попита остро тя. — Какво е станало с теб, Кадрах? Нещо повече, отколкото ми каза за Приратес и за книгата, нали?

Монахът твърдо стисна устни.

— Не искам да говоря за това.

— О, милостива Елисия — възкликна тя и сграбчи ръката му. Кадрах трепна и понечи да се дръпне, но тя го държеше здраво.

— Чуй ме добре. Ако се мразиш, ще те мразят и другите. Дори децата знаят това, а ти си образован човек.

— А ако едно дете е мразено, от него ще израсте човек, който мрази себе си.

Тя не разбра какво иска да каже.

— Моля те, Кадрах! Ти трябва да прощаваш, като започнеш от себе си. Не мога да понасям, когато един приятел е така малтретиран, дори от себе си.

Усилието, с което монахът бе опитвал да се измъкне, изведнъж отслабна.

— Приятел? — попита грубо той.

— Приятел. — Мириамел стисна ръката му, после я пусна. — Моля те, трябва да се държим добре един с друг, докато не стигнем до Джосуа, иначе всички ще полудеем.

— Докато не стигнем до Джосуа… — Монахът повтори думите й безизразно, сякаш беше някъде много далече.

— Разбира се. — Мириамел тръгна към лагера, после спря. — Кадрах?

Той не откликна веднага. Накрая се обади:

— Какво?

— Разбираш от магия, нали? — И след като той не отговори, тя продължи решително: — Искам да кажа, че поне знаеш много за нея — това стана ясно от думите ти. Но смятам, че всъщност можеш и да я правиш.

— Глупости! — Каза го ядосано, но имаше и следи от страх в думите му. — Ако имаш предвид огнените ракети, там нямаше никаква магия. Пердруинците са ги изобретили много отдавна, макар че са ги правели с друг вид масло. Използвали са ги в морски битки…

— Да, те бяха нещо умно. Но в теб има нещо повече и ти знаеш това. Иначе защо ще изучаваш неща като… като онази книга. А аз знам всичко за доктор Моргенес, така че ако си част от неговата… как го нарече? Лигата на свитъка?…

Кадрах махна раздразнено с ръка.

— Изкуството, господарке, не е торба с магьоснически фокуси. То е начин да разбираш нещата, да виждаш как се развива светът толкова уверено, колкото един строител разбира лоста или лебедката.

— Виждаш ли! Ти наистина знаеш за това!