![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
"Може и да не са толкова съвършени бойци като Волните, но те никога няма да предадат човешкия род..."
Капитанът на Волните впи мрачен поглед в лицето на легата, сякаш бе прочел мислите му. Аврамий не сведе взор, нямаше от какво да се срамува. Би повторил словата си и гласно, пред Волния.
- Говори, легат! - властно нареди Императорът. - Какво се случи в Черния град? Значи ли това зарево, че Черните квартали горят? Къде е Баща Хеон?
- Служа на Империята! - отсечено отдаде чест легатът. -Животът ми е в ръцете на моя Император. Кохортата ми не стигна до воините на Братството. Не установихме контакт с хората на Хеон. Пътят ни бе преграден от магове. Пробихме засадите им, труповете на противника са преброени, взети са доказателства.
Бяхме близко, когато възникнаха нови пречки. Първо от катакомбите изскочиха чудовища, всякакви твари. А после - огън. Много силно, извънредно мощно заклинание, Императоре мой. Вълшебниците подпалиха Мелиин, когато видяха, че губят битката... Загинаха много от верните поданици на Ваше Величество... - добави той по-тихо.
- Знам - устните на Императора се изкривиха от тик, той за миг притвори очи. - Знам, верни мой Аврамий. Виждам, че си свършил всичко по силите си, затова няма да те наказвам за неизпълнение на главната заповед. И все пак, знаеш, че в моята войска няма неизпълнени заповеди. Затова кохортата ти ще възстанови своята чест в бой. Срещу ни настъпват маговете,
Аврамий. Заеми позиции, ще тръгнете във втората линия след веригата стрелци. - Императорът вдигна юмрук с бяла рицарска ръкавица на нивото на брадичката си и замислено погали с пръстите на дясната си ръка гладката, бяла, сякаш изработена от кост повърхност. - Ще приемем тази битка. След това ще си пробиваме път вън от града. Невкратий! Прати глашатаи из Белия град. Нека всеки, който се чувства верен на поданическата клетва, да последва армията. Това е волята ми. За тяхно собствено добро. Така да казват глашатаите.
- Служа на Империята! - глухо отвърна възрастният центурион, командирът на манипулата вестоносци и тръбачи.
Аврамий продължаваш да стои изпънат като струна.
Владетелят не го беше освободил. Легатът смяташе за чест стриктно да се придържа към повелите на устава. Същите повели, които бяха опазили разсъдъка му от кошмара на избухналите в огън улици...
"Когато ми остане време за спомени - реши той, - ще се напия!"
Императорът се обърна отново към него.
- Върви, Аврамий, върви. Знам, че хората ти изкараха тежки часове...
- По-добре отново в бой - припряно избъбри легатът, внезапно стреснат от перспективата да получи дори и час почивка. Час, през който в дрямката щяха да се появат изгарящите деца и старци...
Повелителят на Мелиин вдигна вежди.
- Радвам се на... ентусиазма ти - сдържано каза той и Аврамий осъзна, че тази битка може да се окаже последна за него и войниците му. - Настина нямам възможност да ви позволя дори половин час отдих... Нуждая се от всеки копиеносец, от всеки здрав меч. Предстои ни да се справим с петдесетина магове на Дъгата.
- Служа на Империята - с мъка отвърна легатът. Бе попарен. Отдаде сковано чест и бързешком се върна при хората си.
Кое бе по-лошото - да не се върне жив от предстоящото сражение или да го измъчват ужасни сънища, които все пак могат да бъдат удавени в няколко стомни вино?
Нямаше отговор. Чудна работа - нямаше отговор... Поне в този момент.
Императорът изпроводи с очи Аврамий. С лека стъпка, въпреки тежестта на кованите доспехи и масивния щит, който мъкнеше сам, без да се доверява на оръженосеца си, легатът изтича до манипулите на кохортата си, набързо събра центурионите, сетне извика обща команда, подхваната от стотници и десетници.
Покритият със сажди и прах строй се обърна като на парад и потъна с маршова крачка, която проехтя необичайно тържествено, в мелиинските улици.
Красиво вървяха... колко жалко, колко обидно жалко бе, че в този бой последната дума нямаше да е на мечовете, а на бялата рицарска ръкавица, която като втора кожа бе прилепнала към китката на Императора.
"Сега и винаги, човеко" - не спираше да звъни в ушите му отговорът на онази неведома Сила, която обитаваше ръкавицата.
Но за кого щеше да се сражава тя? За законния владетел на Империята? За себе си? За незнайния си творец?