Диамантен меч, дървен меч [bg]

Предпочиташе да се крие, да бяга, да чака на свой ред преследвачите й да се изтощят. Тогава, едва тогава би се осмелила да употреби бойни заклинания.

Ако поне малко повече познаваше втория си враг... Студената мълчалива съсредоточеност на младия магьосник я плашеше. От него лъхаше на сила. А на всичко отгоре той не се изтощаваше, не хабеше заклинания - възнамеряваше да я довърши с меч...

Нощта от часове цареше в гората, а безумната игра на котка и мишка продължаваше...

Развръзката настъпи внезапно.

Тави бе останала без сили, едва си поемаше дъх. В хълбока й сякаш трайно бе свила гнездо глуха болка: левият ръкав беше подгизнал от кръв; на дясното бедро имаше изгаряне от не съвсем успешно отразено заклинание. Два пъти тя от отчаяние атакува сама. И двата пъти като по чудо избегна гибел. Вторият маг отвърна с контраатака - беше по-бърз от светкавица! И крайно опасен! Докато другарят му се изтощаваше и постепенно слабееше, точно както Тави беше предвидила, младокът не показа никакви признаци на умора. Той неумолимо съкращаваше дистанцията, подготвяйки се за последния смъртоносен скок!

И накрая я докопа.

Безшумна сянка в нощта й пресече пътя, стоманата изсвистя във въздуха и Тави едва успя да подложи своя меч. Остриетата със звън се срещнаха, отскочиха и затанцуваха в каскади от нападения и отбивания.

- Рамиз! - изкрещя младият. - Държа я! Удряй!

"Червенобрадият се казва Ремиз..." - някак механично, сякаш това имаше значение, си помисли Тави.

- Внимавай, Илмет! - задъхано отвърна от храсталака червенобрадият. Личеше, че е капнал. - Тая кучка се е шибала с Волните!

- Тъкмо ще видиш чия школа е по-добра - отвърна през зъби Илмет. - Не се туткай, Ремиз!

Тави заръмжа като вълчица, на която отнемат вълчетата. Бяха я хванали натясно. Докато въртеше меча, не бе в състояние да сътвори достатъчно сложно заклинание, нито да подсили щита си.

В момента бе като гола и невъоръжена спрямо и най-примитивните заклинания.

Тя изпищя, замахна с наметалото си в стремеж да закачи острието на противника и с малко повече късмет да омотае меча му, ако не и да го изтръгне от ръцете му. Не успя. Девойката приклекна, парира, атакува, изправяйки се, дръпна от ботуша си нож, хвърли го... той със звън отлетя настрани, стремително отбит от младока.

Тави се стъписа. Досега не беше срещала някой, който да не принадлежи към расата на Волните и да я превъзхожда в ръкопашен бой! Никога през живота си!

- Хайде, Ремиз! - злобно викна Илмет.

Тави разбра, че й остават не повече от няколко секунди.

И тя сляпо се хвърли напред. Мечът на младия маг разпра куртката й, острието се плъзна по ребрата, болката я опари. Но вече бе очи в очи с врага си, близко, като при любовна среща. И тя от все душа го фрасна с ефеса на сабята си по носа. Вопъл, лявата му ръка литна настрани и нагоре... и тогава Тави от няколко педи разстояние запрати в мага огнено клъбце - детински простичко, също като онези, с които учениците се справят още на втория си урок по бойна магия. За опитен вълшебник клъбцето бе не по-опасно от самотен комар.