Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Нейно величество не приема вече никого. Сигурно ви е известно, че пристъпите на болестта й се повтарят все по-често?
— Точно затова трябва да я видя. Представете си, у нас, във Фландрия, заболяване от такъв род е нещо много често.
— Рак? Страшна, неизлечима, съдбоносна болест.
— Не вярвайте на това, господин Колбер. Фламандският селянин е първобитна личност. Той има не съпруга, а робиня. Докато пуши вечната си лула, жена му работи. Вади вода от кладенеца, товари мулето или магарето, носи на гръб всякакви тежести. Тъй като не се жали, постоянно се наранява, освен това често я бият. А ракът произхожда от телесни увреждания. Разбира се, фламандките не умират от това. Когато страданията им станат непоносими, те намират лек. Врачките в Брюге изумително лекуват тази болест. Те имат лековити води, настойки и мазила. Дават на болния бутилка вода и свещ и продавайки своята стока, носят приход на духовенството, а заедно с това служат на Бога. Нейно величество ще оздравее и ще запали толкова свещи, колкото реши, че са достойни за нея. Виждате, господин Колбер, че да се попречи на срещата ми с кралицата е равносилно на цареубийство.
— Херцогиньо, вие сте прекалено умна жена и ме обърквате. Но аз се досещам, че вашата велика любов към кралицата се обяснява с някаква лична изгода, която разчитате да извлечете от срещата си с нея.
— Нима се стремя да скрия това? Струва ми се, че казахте: някаква изгода. Знайте, не някаква, а много голяма. И аз ще ви го докажа с няколко думи. Ако успеете да ме вкарате при нейно величество кралицата, ще се задоволя с тристата хиляди, които ми предложихте. Ако ми откажете, ще оставя писмата при мен и ще ги дам само след незабавното изпращане на петстотин хиляди ливри.
Казвайки това, херцогинята решително се изправи, като остави Колбер с неприятните му мисли. Да се продължава пазарлъкът беше немислимо. Да се прекрати, означаваше да се загуби неимоверно много.
— Госпожо — каза той, — ще имам удоволствието да ви изплатя сто хиляди екю. Но как ще получа от вас оригиналите?
— По най-простия начин, скъпи господин Колбер… На кого имате достатъчно доверие за това?…
Строгият финансист започна беззвучно да се смее, неговите широки черни вежди се повдигаха и спускаха върху жълтото чело като криле на прилеп.
— На никого — каза той.
— Но сигурно правите изключение за самия себе си?
— Какво искате да кажете с това, херцогиньо?
— Искам да кажа, че ако решите да дойдете заедно с мен за писмата, те ще ви бъдат връчени лично и вие можете да ги преброите и проверите. Трябва да вземете със себе си сто хиляди екю, защото аз също не вярвам никому освен на себе си.
Колбер почервеня до веждите. Подобно на всички, които превъзхождат останалите в изкуството на сметките, той беше крайно внимателен към най-малката дреболия.
— Госпожо — каза той, — аз ще взема със себе си обещаната сума във вид на два чека, които ще можете да осребрите в моята каса. Удовлетворява ли ви такъв начин на разплащане?
— Колко жалко, че всеки от вашите чекове не струва милион, господин интендант… И така, ще имам честта да ви покажа пътя.
— Позволете ми да се разпоредя да приготвят конете ми.
— Долу ме чака карета.
Колбер се изкашля нерешително. Той изведнъж си представи, че предложението на херцогинята е клопка, че може би долу го чакат врагове и че тази дама, предложила му да продаде тайната си за сто хиляди екю, я е предложила за същата сума и на Фуке.
Той толкова се забави, че херцогинята го погледна внимателно в очите.
— Собствената си карета ли предпочитате? Страхувате се да не ви вкарам в клопка?
— Херцогиньо, вие сте с капризен характер, а аз съм човек с положителен характер и се боя да не бъда компрометиран с някоя лоша шега.
— С една дума, вие се страхувате! Добре, тръгвайте с вашата карета и вземете толкова лакеи, колкото искате… Но помислете: това, което правим с вас насаме, ще се знае само от нас двамата, а види ли го трети, ще стане известно на всички. В края на краищата аз не настоявам, нека моята карета следва вашата, а аз ще се радвам да седна при вас, за да се отправим при кралицата. Забравихте ли вече? Такова съществено условие от нашия договор и вече сте го предали на забрава! Каква дреболия е било за вас! Боже господи! Ако знаех, че е така, щях да ви поискам двойно.
— Херцогиньо, размислих. Няма да дойда с вас. Тъй като доверието ми към вас е безгранично.
— Приятно ми е да го чуя… Но как ще си получа стоте хиляди екю?