Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Интендантът надраска няколко думи на лист хартия и я подаде на херцогинята.
— Ето ги. Платено ви е — каза той.
— Вашият жест е красив, господин Колбер, и аз ще ви го върна.
Произнасяйки тези думи, тя се засмя. Смехът на госпожа Дьо Шеврьоз приличаше на зловещ шепот и всеки, който чувства в сърцето си трепета на младостта, вярата и любовта, накратко казано — на живота, би предпочел да чуе стон, отколкото това жалко подобие на смях.
Херцогинята дръпна корсажа си и извади оттам малък свитък, вързан с огненочервена лента. Кукичките отстъпиха под рязкото движение на нервните ръце и пред очите на интенданта, заинтригуван от тези странни приготовления, се показа безсрамно оголената почервеняла гръд, протрита от свитъка. Херцогинята продължи да се смее.
— Вземете — каза тя, — тези писма са писани от самия кардинал. Те са ваши, а освен това херцогиня Дьо Шеврьоз благоволи да се съблече пред вас, сякаш сте… не, няма да казвам имена, които може да ви накарат да се възгордеете. А сега, господин Колбер — продължи тя, бързайки да закопчее роклята си, — кариерата ви е осигурена. Водете ме при кралицата.
— Не, госпожо. Ако отново си навлечете гнева на нейно величество и в двореца узнаят, че аз съм този, който ви е въвел в нейните покои, кралицата няма да ми го прости до края на дните си. В двореца ще се намерят предани на мен хора, които ще ви въведат там, а аз ще остана настрана от тази работа.
— Както желаете, важното е да мога да проникна при нея.
— Добре. Ще заповядам на дежурния офицер на нейно величество да пусне в двореца една бегинка, монахиня, с лекарство, способна да облекчи страданията на кралицата. Вие ще получите от мен пропуск, но лекарствата и обясненията трябва сама да дадете. Аз ще призная, че съм изпратил при кралицата лекуваща бегинка, но ще се отрека от херцогиня Дьо Шеврьоз.
— За това бъдете спокоен, дотам няма да се стигне.
Глава четиридесет и втора
КОЖАТА НА МЕЧКАТА
Колбер връчи на херцогинята пропуска и едва-едва премести креслото, зад което тя стоеше като зад укритие. Госпожа Дьо Шеврьоз кимна и излезе.
Колбер, след като позна почерка на Мазарини и преброи писмата, позвъни на секретаря, като нареди да извикат парламентарния съветник господин Ванел. Секретарят отвърна, че съветникът, верен на своите навици, току-що е пристигнал, за да доложи на интенданта за най-важното в днешната работа в парламента.
Колбер се приближи до лампата и прочете писмата на покойния кардинал. Той няколко пъти се усмихна, убеждавайки се все повече и повече в ценността на документите, предадени му от госпожа Дьо Шеврьоз. После подпря тежката си глава с ръце и няколко минути прекара в размисъл.
В това време в кабинета влезе висок човек със слабо лице и хищен нос. Той влезе със скромна увереност, която показваше гъвкав и твърд характер, гъвкав по отношение на господаря, който може да осигури дивеча, и твърд по отношение на кучетата, които се осмеляват да му оспорват някой тлъст кокал.
Под мишница Ванел носеше папка с големи размери. Той я остави на бюрото, където Колбер беше склонил глава върху ръцете си.
— Здравейте, господин Ванел — каза Колбер, откъсвайки се от мислите си.
— Здравейте, монсеньор — непринудено отвърна Ванел.
— Трябва да казвате „господине“ — меко го поправи Колбер.
— Когато човек се обръща към министрите, казва „монсеньор“ — невъзмутимо забеляза Ванел, — а вие сте министър.
— Все още не!
— Аз ще ви наричам монсеньор. Вие сте мой началник и мой господар, какво повече е нужно! Ако не ви харесва да ви наричам така в присъствието на външни хора, позволете ми да ви наричам монсеньор, когато сме насаме.
Колбер вдигна глава на височината на лампата и прочете или се опита да прочете по лицето на Ванел колко искреност има в тази проява на преданост. Но съветникът съумя да издържи погледа, въпреки че това беше поглед на министър. Колбер въздъхна: не прочете върху лицето на Ванел нищо определено. Възможно беше той да се окаже честен. Колбер си помисли, че този човек, който му е подчинен по служба, в действителност го държи в ръцете си, тъй като госпожа Ванел бе негова любовница. Докато мислеше за участта на този човек, Ванел безстрастно извади от джоба си запечатано с испански восък, напарфюмирано писмо и го подаде на интенданта:
— Писмо от жена ми, монсеньор.
Колбер се задави. Взе писмото, отвори го, прочете го и го прибра в джоба си, докато Ванел невъзмутимо четеше своите протоколи.
— Ванел — каза внезапно шефът на своя подчинен, — вие, доколкото виждам, не се страхувате от работа? Дванадесет часа на ден не ви ли докарват до ужас?