Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Убий ме, да те изгори дано — изръмжа Нинив. Колкото можа. Както беше сгъната, трябваше с мъка да измъква всяка дума от гръкляна си. Не посмя да погледне към Биргит — не че можеше изобщо да извие достатъчно главата си за това, — но докато въртеше очи, стегната между яростта и страха, успя за кратко да я зърне. Почувства стомаха си празен и изпънат като овча кожа, просната да съхне. Биргит лежеше отпусната на земята, сребърните стрели бяха пръснати около колчана на кръста й, а сребърният й лък бе отхвърчал на разкрач от непомръдващата й ръка. — Късмет, казваш? Ако не беше успяла да ме издебнеш, така щях да те нашаря от бой, че да завиеш. Врата щях да ти скърша като на пиле. — Ако Биргит беше загинала, имаше само една възможност, съвсем нищожна при това. Да разяри до такава степен Могедиен, че в гнева си тя да я убие бързо. Само да имаше някакъв начин да предупреди Елейн. Смъртта й щеше да го направи. — Помниш ли как ми каза, че ще ме използваш като трупче за яхане? И по-късно, когато ти отвърнах същото? След като те пребих. Когато ми хленчеше и молеше за милост. Когато всичко ми предлагаше. Нищожна жалка страхливка! Утайка от нощно гърне! Смърдящо… — В устата й се напъха нещо дебело, притисна езика й и разтвори челюстите й.
— Толкова си елементарна — измърмори Могедиен. — Повярвай ми, вече съм ти достатъчно ядосана. Не мисля, че ще те използвам като трупче за яхане. — Кожата на Нинив настръхна от усмивката й. — Смятам по-скоро да те превърна в кон. Тук това е напълно възможно. Кон, мишка, жаба… — тя замълча и се ослуша — …щурец. И всеки път, когато идваш в Тел-айеран-риод, ще бъдеш кон, докато аз не го отменя. Или нещо друго, в пълно съзнание. — Тя замълча и я изгледа почти състрадателно. — Не, не бих искала да ти оставям празни надежди. Сега съществуват само девет от нас, които познават това обвързване, а ти не би пожелала някой от останалите да те притежава повече, отколкото аз. Ще бъдеш кон всеки път, когато те доведа тук. Ще си имаш седло и юзди. Дори ще ти оплета гривата на плитка. — Плитката на Нинив се изпъна, почти готова да се отскубне от черепа й. — Дори тогава, разбира се, ще помниш коя си. Смятам дори, че ездата ни ще ти хареса, макар че ти сигурно не мислиш така. — Могедиен си пое дълбоко дъх и одеждите й потъмняха в нещо, което заблестя лъскаво под бледата луна: Нинив не беше сигурна, но й заприлича на цвета на влажна кръв. — Караш ме да заприличам на Семирага. Навярно ще е най-добре да свърша с теб, за да насоча цялото си внимание към по-важни неща. Онова жълтокосо момиченце с теб ли е в тази менажерия?
Гъстото лепкаво нещо в устата на Нинив изчезна.
— Сама съм, тъпа… — Болка. Сякаш я зашибаха от глезените до раменете, като всички удари се стовариха върху тялото й наведнъж. Тя изрева пронизително. И отново. Опита се да стисне зъби, но собственият й неспирен писък прониза ушите й. За срам, сълзите потекоха неудържимо по бузите й и тя захлипа, очаквайки безнадеждно следващия удар.
— С теб ли е, питам? — каза търпеливо Могедиен. — И не ми губи времето с нещастните си опити да ме принудиш да те убия. Жалките ти дарби може да се окажат от някаква полза, щом ги развия. Щом те обуча. Но мога да те накарам да помислиш, че това, което изпита току-що, бе само любовна милувка. А сега отговори на въпроса ми.
Нинив успя да си поеме дъх.
— Не — изплака тя. — Избяга с един мъж, след като напуснахме Танчико. Достатъчно стар, за да й бъде дядо, но с пари. Чухме какво е станало в Кулата — беше сигурна, че Могедиен трябва да знае за това — и тя се побоя да се върне.
Другата се изсмя.
— Забавна приказка. Като че ли почти разбирам какво толкова възбужда Семирага, когато прекършва нечий дух. О, ти ще ми доставиш върховно удоволствие, Нинив ал-Мийра. Но първо ще ми доведеш онова момиченце, Елейн. Ще я заслониш, ще ми я вържеш а ще ми я доведеш, просната в нозете ми. И знаеш ли защо? Защото някои неща всъщност са по-силни в Тел-айеран-риод, отколкото в будния свят. Тъкмо затова ще бъдеш лъскава бяла кобилка всеки път, когато те доведа тук. И не само раните, които получаваш тук, остават и в будния свят. Принудата също остава. Искам само да си го помислиш и да повярваш, че сама си го решила. Подозирам, че момичето ти е приятелка. Но ти ще ми я доведеш тук като паленце… — Могедиен изпищя, когато една сребърна стрела изведнъж щръкна под дясната й гръд.