Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Елейн въздъхна, но в края на краищата свали каменния пръстен от врата си.
— Пак я попитай, Нинив. Много ми е трудно като застана пред Егвийн. Тя наистина е видяла Биргит. Нищо не казва, но така ме гледа, че… Още по-лошо е, когато отново се срещнем, след като си отидат Мъдрите. Тогава тя би могла да ме попита, но не го прави и от това става още по-лошо. — Тя се намръщи, докато Нинив надяваше усукания тер-ангреал на кожената каишка на врата си, при тежкия пръстен на Лан и нейния, с Великата змия. — Защо според теб никоя от Мъдрите не идва с нея тогава? Не че научаваме нещо кой знае какво в кабинета на Елайда, но човек би си помислил, че те най-малкото ще искат да огледат Кулата. Егвийн дори не желае да говори за това пред тях. А ако аз понеча, тя ме поглежда така, сякаш иска да ме удари.
— Струва ми се, че гледат да отбягват Кулата колкото се може повече. — И това наистина беше много мъдро от тяхна страна. Ако не беше Церителството, тя също щеше да я отбягва, както и всичките Айез Седай вкупом. Нямаше да стане Айез Седай. Надяваше се само да научи повече за Церителството. И да помогне на Ранд, разбира се. — Те са свободни жени, Елейн. Дори Кулата да не беше изпаднала в тази бъркотия, смяташ ли, че щеше да им се иска Айез Седай да преровят Пустошта им, за да ги хванат за вратовете и да ги подкарат към Тар Валон?
— Сигурно е затова. — Тонът на Елейн обаче подсказваше, че не разбира защо. Тя смяташе, че Кулата е нещо чудесно, и не можеше да разбере защо една жена ще иска да избягва връзките си с Айез Седай. „Впечатана завинаги към Бялата кула“ — така казваха, когато поставяха пръстена на пръстите им. И не само го казваха, ами го мислеха най-сериозно. И въпреки това за глупавото момиче това изобщо не беше бреме.
Елейн й помогна да се съблече и тя се изтегна с прозявка по долна риза върху тясното легло. Изминалият ден беше дълъг и беше удивително колко уморен може да се чувстваш, след като някой невидим е хвърлял по теб ножове. След като затвори очи, в главата й загъмжаха завеяни мисли. Днес Елейн й беше твърдяла, че просто се е упражнявала, докато се излагаше с Том като последната глупачка. Не че игричката на обичен баща и любимата му дъщеря, която се опитваха да й пробутват сега, беше по-малко глупаво зрелище. Сигурно и тя можеше да се поупражнява, съвсем мъничко, с този Валан. Не, това наистина беше глупаво. Мъжките очи можеха и да шарят — тия на Лан по-добре да не се и опитват! — но тя разбираше от постоянство. Просто нямаше да облече тази рокля и толкова. Много плът откриваше.
Смътно дочу думите на Елейн:
— Не забравяй пак да я помолиш.
И се унесе в сън.
Стоеше до фургона. Беше нощ. Луната грееше високо и перестите облаци мятаха сенки над бивака. Свиреха щурци, обаждаха се нощни птици. Лъвовете я гледаха с блеснали очи от клетките си. Мечките с белите муцуни приличаха на тъмни купчини зад железните решетки. По коневръза обаче нямаше коне, кучетата на Кларине бяха изчезнали от каишките си между нейния фургон и този на Петра, а пространството, където стояха грамадните с’редит в будния свят, беше празно. Тя отдавна бе проумяла, че само дивите животни имат тук свои отражения, но каквото и да твърдеше сеанчанката, беше й трудно да повярва, че тези огромни сиви зверове са одомашнени дотолкова, че не са повече диви.
Изведнъж забеляза, че е облечена в роклята. Крещящо алена и твърде прилепнала по бедрата, за да се нарече прилична, и с това квадратно деколте, толкова ниско изрязано, че можеше цялата да се изтърси от него. Не можеше да си представи някоя жена да навлече такова нещо освен Берелайн. Виж, за Лан би го направила. Насаме. Тя наистина си беше мислила за Лан, докато се унасяше. „За него мислех, нали?“
Във всеки случай не смяташе да позволи Биргит да я види облечена в това. Жената твърдеше, че е воин, и колкото повече време прекарваше Нинив с нея, толкова повече се уверяваше, че някои нейни привички — както и подмятания — не бяха по-добри от тези на някой мъж. Ако не и по-лоши. Съчетание от Берелайн и кръчмарски грубиян. Подмятанията специално не идваха винаги, а само когато Нинив си позволеше завеяни мисли, поставящи я в нещо като тази рокля. Тя я замени с добрата груба вълна от Две реки и с простичък шал, от който нямаше нужда. Косата й отново се прибра в благопристойна плитка и тя отвори уста да извика Биргит.
— Защо се преоблече? — каза жената, пристъпи от сенките и се облегна на сребърния си лък. Сложно оплетената й златна плитка висеше на рамото й, а лунните лъчи блестяха върху лъка и стрелите. — Помня, че веднъж носех рокля, която беше като близначка на онази, която махна. Само за да привлека вниманието, колкото Гай-дал да се измъкне — очите на стражите се бяха изцъклили като на жабоци, — но беше забавно. Особено когато си я облякох по-късно, за да танцувам с него. Той винаги е мразил танците, но тогава толкова се стараеше да не позволи на някой друг да се приближи до мен, че изтанцува всички танци. — Биргит мило се засмя. — Същата нощ спечелих от него петдесет златни солида на колело, само защото непрекъснато се озърташе и не си гледаше плочките. Мъжете са странни същества, Нинив. Не че изобщо не беше ме виждал дотогава…