Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Той ще се съсредоточи върху теб — изрече с дълбок глас едрият мъж. — Ако се наложи, някой от тези около него ще трябва да загине, естествено по твоя заповед. Той ще тръгне срещу теб. И докато е насочил изцяло ума си в теб, ние тримата, свързани, ще го хванем. Какво се е променило, че да се откажем от това?
— Нищо не се е променило — изръмжа мъжът с белега. — Най-малкото доверието ми към вас. Аз или ще бъда звено от връзката, или тя ще приключи още сега.
Златокосата жена отметна глава и се засмя.
— Бедничкият — каза тя с насмешка и му махна с отрупаната си с пръстени ръка. — Нима смяташ, че той няма да забележи, че сме свързани? Не забравяй, че си има учител. Слаб, но не и съвсем глупав. Остава само да помолиш да включим повечко от онези хлапачки, Черните Аджа, за да надвиши кръгът тринадесет, та да можеш ти или Рахвин да установите контрол.
— Щом Рахвин ни се доверява достатъчно, за да се свърже, при условие че трябва да позволи някоя от нас да води — каза мелодичният глас, — ти можеш да проявиш същото доверие. — Едрият мъж погледна в бокала си, а обгърнатата в мъгла жена леко се усмихна. — А ако не ни вярваш, че няма да тръгнем срещу теб — продължи невидимата, — тогава повярвай, че всички ние ще се следим един друг достатъчно изкъсо, за да може някой да измени. Ти се съгласи на всичко това, Самаил. Защо сега започваш да увърташ?
Нинив се сепна, когато Биргит я докосна по рамото…
… и двете се озоваха обратно при фургоните, с луната, светеща сред облаците. Изглеждаше почти нормално в сравнение с там, където бяха допреди миг.
— Защо… — заговори Нинив и спря да преглътне. — Защо се махнахме? — Сърцето й беше скочило в гърлото. — Могедиен ли ни видя? — Толкова напрегнато бе наострила сетивата си към другите Отстъпници — към странната им смесица от необичайност и обикновеност, — че бе забравила да държи под око Могедиен. Изпусна трепетна въздишка, щом Биргит поклати глава.
— Не отклоних взора си от нея за повече от миг, а и една жила по нея не трепна. Но не обичам да стоя така на открито. Ако тя беше погледнала нагоре, или някой от останалите…
Нинив придърпа шала плътно около раменете си и потръпна.
— Рахвин и Самаил. — Не й хареса хрипливият глас, с който го изрече. — Другите позна ли ги? — Биргит, разбира се, ги познаваше; глупаво беше, че я попита, но бе потресена.
— Скритата от стола беше Ланфеар. Другата беше Грендал. Не се подвеждай да я мислиш за глупава, само защото се излежава в стол, пред който и най-безсрамната сенджейска уличница би се изчервила. Коварна е, а любимците си използва в такива ритуали, пред които и най-закоравелият войник би се заклел в целомъдрие.
— Грендал е коварна — прозвуча гласът на Могедиен, — но не достатъчно.
Биргит се извърна вихрено. Сребърният лък се надигна, стрелата от колчана почти се измъкна… и тя внезапно политна на тридесет крачки под лунните лъчи и се блъсна във фургона на Нинив толкова силно, че отскочи пет пъти и се просна неподвижна.
Нинив отчаяно посегна към сайдар. Страх прошари гнева й, но гняв имаше достатъчно — и се блъсна в невидима стена между себе си и топлото сияние на Верния извор. Нещо стисна нозете й и ги понесе назад и после нагоре от земята; ръцете й политнаха нагоре и назад, докато не срещнаха глезените над главата й. Дрехите й станаха на прах, който се изсипа от кожата й, а плитката изпъна главата й назад, докато не прилепна на гърба й. В паника тя се опита да изскочи от съня. Нищо не се случи. Тя увисна във въздуха, като животно, уловено в мрежа, всяко мускулче по нея се изпъна до предел. Тръпки я пронизаха; пръстите й зашариха безпомощно, докосвайки стъпалата й. Стори й се, че ако се опита да раздвижи още нещо от себе си, гръбнакът й ще се скърши.
Странно, но сега, когато беше твърде късно, страхът я бе напуснал. Сигурна беше, че можеше да реагира достатъчно бързо, стига ужасът да не я беше пронизал в мига, в конто трябваше да действа. Единственото, което искаше сега, бе да стисне Могедиен за гърлото. „Голяма полза!“ Всеки дъх излизаше от нея напрегнато, сякаш я душеха.
Могедиен се отмести така, че Нинив да може да я вижда. Обгърната като на подигравка от сияещия сайдар.
— Съвсем като детайл от стола на Грендал — каза Отстъпницата. Дрехата й беше от мъгла, като одеждите на Грендал, преливаща от черен сумрак в полупрозрачно и в сияйно сиво. Тъканта й се менеше непрестанно. Нинив я беше видяла облечена така в Танчико. — Не и нещо, което бих могла да измисля сама, но Грендал понякога е… изобретателна. — Нинив я изгледа с ярост, но Могедиен сякаш не го забеляза. — Трудно ми е да повярвам, че наистина дойде, за да уловиш мен. Наистина ли си повярвала, че само защото имаше късмет да ме намериш веднъж непредпазлива, можеш да ми бъдеш равна? — Смехът й сряза Нинив като остър нож. — Ако знаеш само какво усилие положих, за да те намеря. А ти сама дойде при мен. — Тя хвърли поглед към фургоните, за миг огледа лъвовете и мечките, след което отново се извърна към Нинив. — Менажерия? Това ще ме улесни в издирването. Ако изобщо ми се наложи.