Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Сигурно — вметна вдървено Нинив и придърпа шала около раменете си.
Преди да е успяла да зададе въпроса си, Биргит каза:
— Намерих я.
И мисълта за въпроса я напусна.
— Къде? Тя видя ли те? Можеш ли да ме отведеш при нея? Без тя да забележи? — Страх изпърха в корема на Нинив. Какво ли щеше да каже Валан Лука за храбростта й, ако можеше да я види сега! Но беше сигурна, че ще се превърне в гняв, веднага щом видеше Могедиен. — Ако можеш да ме заведеш близо до… — Биргит вдигна ръка и тя млъкна.
— Не мисля, че ме е видяла, иначе едва ли щях да съм тук сега. — Беше се превърнала в самата сериозност. За Нинив обаче бе много по-лесно да е с нея, когато показваше тази страна от същността си на воин. — Мога да те заведа близо, ако много настояваш, но тя не е сама. Най-малкото… Ще видиш. Трябва само да мълчиш и да не предприемаш нищо срещу нея. С нея са други Отстъпници. Нея можеш да унищожиш, но можеш ли да се справиш с петима от тях?
Пърхането в стомаха на Нинив стигна до гърдите. И коленете. Петима. Трябваше просто да попита Биргит какво е видяла и чула и да се задоволи с това. След което можеше да се върне в леглото си и…
Но Биргит я гледаше. Не че поставяше под съмнение храбростта й. Просто я гледаше. Готова да го направи, стига да каже.
— Ще мълча. И няма да помисля дори да прелея. — Не и при петима Отстъпници наедно. Не че можеше и искрица да прелее в този момент. — Когато си готова.
Биргит надигна лъка, хвана я под мишница…
… И дъхът на Нинив секна в гърлото й. Стояха върху нищо, обкръжени от безпределен мрак, в който не бе възможно да се различи кое е горе и кое — долу. И във всички посоки — безкраен пропад. Със замаяна глава, тя се насили да погледне натам, където й сочеше Биргит.
Могедиен бе под тях, също стъпила върху мрак, облечена в почти толкова черно, колкото всичко, което я обкръжаваше, и слушаше приведена напрегнато. А на още толкова под нея се виждаха четири огромни стола с високи облегалки, всеки различен, поставени върху висящ в бездънния мрак и носещ се из тъмнината под от лъскави бели плочи. Странно, но Нинив чуваше какво си говореха онези, които седяха на столовете, толкова добре, колкото ако беше сред тях.
— Никога не си бил страхливец — говореше пълничка слънцекоса хубавица, — защо тепърва да ставаш? — Облечена като че ли в сребристосива мъгла с искрящи геми, тя седеше отпусната в стол от слонова кост, изваян така, че изглеждаше сглобен от голи акробати. Изправен го държаха фигурите на четирима мъже, а ръцете им се опираха на гърбовете на коленичили жени: двама мъже и две жени придържаха бялата копринена възглавница зад главата й, а други над тях се бяха извили в стойки, за които Нинив не можеше да повярва, че са постижими за човешкото тяло. Изчерви се, щом осъзна, че някои от тях са доста по-различни от акробатични фокуси.
Набит мъж със среден ръст, с мъртвешки блед белег през лицето и златиста квадратна брада, сърдито се наведе напред. Столът му беше от яко дърво, резбован с мъже в ризници и на коне, на върха на облегалката имаше юмрук в стоманена ръкавица, стиснал мълния. Червеното му палто запълваше липсата на позлата по стола, защото по раменете и надолу по ръкавите се стичаха златни ширити.
— Никой не ме е наричал страхливец — каза той дрезгаво. — Но ако продължаваме така, той ще посегне да ме стисне право за гърлото.
— Точно такъв беше планът ни от самото начало — произнесе мелодичен женски глас. Нинив не можа да види говорещата, скрита зад извисяващия се гръб на стол, който сякаш бе изсечен от белоснежен камък и сребро.
Вторият мъж се оказа широкоплещест тъмнокос красавец, с бели косми, прошарили слепоочията му. Въртеше в ръцете си златен бокал, отпуснал гръб в трона, на който седеше. „Трон“ беше единственото подходящо определение за това нещо, цялото отрупано със скъпоценни камъни; златото едва се показваше тук-там под тях, но Нинив не можеше да се усъмни, че под всички тези искрящи рубини, смарагди и тюркоази основата е от масивно злато — освен че бе огромен, тронът излъчваше усещане за тежест.