Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Двамата се върнаха и Радослав веднага долови някаква промяна у Алванд — люспите на жълтоокия Водач мъждукаха по-различно.
— Какво прави Алванд? Медитира?
— Не, скрил се е от тормоза ти.
— Питам сериозно, Иване.
— Ти нали сутрин си миеш зъбите, след баня си режеш ноктите, чегърташ мазолите… Е, той прави същото, само че с организма си. Влязъл е в съзнателна връзка с мозъчните центрове, които управляват физиологичните процеси, и сега регулира потоците жизнена енергия в тялото си. Защо, мислиш, сме дълголетници? Защото се грижим за здравето си. Правим си профилактика. Регулираме телесната температурата. Отстраняваме дегенерирали клетки, които са потенциално ракови. Качваме концентрация на едни ензими, понижаваме други. Изчистваме странични продукти при обмяната на веществата. Следим си баланса. Можем и да контролираме болката, когато се налага. В разумни граници.
— Уха.
— „Уха“ е много на място…
— Верена можеше да го прави и с други, не само със себе си.
— Всички го можем — кой по-добре, кой не толкова. Въпрос на майсторлък, на призвание. Но най-пълноценно можеш да го направиш само със себе си, понеже се намираш не в чия да е, а в собствената си кожа… Е, ти си малко особен случай. Майтапя се, не се мръщи.
— Аз за друго… ами… това може да се направи и наопаки, нали?
— Имаш предвид самоубийство посредством едната воля? Да, разбира се. Спираш сърцето. Или понижаваш мозъчната си температура до угасване. Или се самозагряваш до топлинен шок. Спираш синтез на някои ключови вещества. Блокираш си синапсите — това е най-трудното, доколкото съм чувал. Или оставяш животът ти да изтече, все едно си прерязал душевните си вени… впрочем, засега това не ми е ясно и на мен самия. Някак по-разбираемо ми е да изкомандвам жлезите си да изработят нещо отровно, например цианид. Или токсин, който предизвиква разпадане на тъканите — всяка клетка носи в себе си подобни вещества. И чао. Нищо не може да те спре, ако си решил. Освен да те държат в несвяст, но и тогава, малко по-бавно и по-мудно, пак можеш да напуснеш живота.
— Нещо ме втриса от подобни перспективи…
— Така най-здраво можеш да се радваш на живота — когато държиш собствената си смърт за опашката.
— Вие обичате живота.
— И заради това не се страхуваме от смъртта. Тя е приятелката на живота. Без нея развитието се обезсмисля, еволюцията спира.
— Нима има смисъл, не — оправдание, за самоубийството?
— Хм. Като правило — не. Твърде често и на практика е бягство от Съдбата. Представи си… змейска душа в човешко тяло. Като мен преди. Такова създание е голяма опасност за околния свят, ако не е осъзнато, ако няма късмет и се е озлобило от нещастията си. Разгневена ламя е кротко агне в сравнение с това, което ти описвам. Изобщо не бива да се случва такова нещо. Много е рисковано да си нещастен, Радославе. Нещастниците са врати към Ада. Може както да се провреш през такава врата в пъкъла, така и да допуснеш нещо да излезе от там — в твоя свят… Съзнанието на всеки един е тунел, вход към Светове, измерения без време и пространство… включително към това, което хората наричат Зло. Ако си наистина змей, тогава инстинктът ти за защита и покровителство ще те накара да затвориш вратата заради злините, които ще плъзнат по света. А затварянето на такава врата често е възможно само по един-единствен начин…
— Самоубийство.
— Удар, с който унищожаваш Врага… а Врагът — това си ти. Никой шаркан няма да се помайва да изпълни своето задължение, защото то е негова същност — да обича и да пази.
— Има ли такива, които не са змейове, а носят човешки облик, без да са човеци?
— Има. Бесове. Демони. Така ги наричат хората. Най-голямото милосърдие е да ги убиеш. Не само предпазваш света от тях, но им правиш и услуга… — Крилан помълча и после плесна недоволно с опашка: — Радо, пак заразтягахме локуми, хабим излишна енергия. Защитните магически яйца ще вземат да се изтощят, преди да сме стигнали до Кашеп. Хайде да не ти описвам какво ще ни се случи във вакуума… Баста, бате. Пък и аз имам нужда да се подложа на саморемонтиране като „ефрейтора“. Съветвам те да дремнеш, за да не ти е скучно — уморено завърши той.
— Не ми се спи.
— Тогава — приятно скучаене! — отсече змеят и се сви на кълбо. След малко и той замъждука като Алванд, но по-неравно, на пресекулки.
След близо час скука и самота — диханията на спящите дракони подчертаваха безмълвието — Дичо се сети за хрумването си при вида на Звездния небесен събрат. Отлежали в подсъзнанието, строфите се сглобяваха с лекота и удоволствие.