Престолът от драконова кост

Излязоха във вътрешния двор под намръщеното сиво небе. През портите на града непрекъснато минаваха хора. Едни караха зеленчуци, лен и други неща за продан; други теглеха разнебитени каручки, в които бяха натоварили цялата си оскъдна покъщнина. Спътниците на Саймън — дребният трол и огромната жълтоока вълчица — впечатляваха всички. Някои ги сочеха с пръст и викаха гневно, други се отдръпваха и се кръстеха. На всички лица беше изписан страх — страх от непознатото, страх от настъпилите за Еркинланд лоши дни. Саймън се разкъсваше между желанието да помогне на всички и копнежа да не вижда грозните им, противни физиономии.

Бинабик го остави в караулното помещение — едно крило на къщата на вратаря, след което си тръгна, за да се срещне с отец Странгиард в библиотеката на замъка. Саймън бързо намери гвардейския капитан — изпит забързан млад мъж, който не се беше бръснал от няколко дни. Беше гологлав, а конусообразният му шлем беше пълен с малки камъчета, които използваше да брои войниците от пристигащите в замъка чужди армии. Беше му наредено да чака Саймън, който беше силно поласкан от факта, че принцът не го е забравил. Капитанът веднага предаде младежа на грижите на един еркинландски гвардеец, който се казваше Хейстън и приличаше на мечка.

— Още не си възмъжал напълно май — изръмжа Хейстън и заподръпва къдравата си кафява брада, докато оглеждаше дългурестия Саймън. — Ставаш за стрелец, това е. Ще ти дадем и меч, но той няма да ти е много-много от полза. Истината е в лъка.

Двамата тръгнаха покрай външната стена и отидоха в оръжейния склад. Той представляваше дълга тясна стая, разположена на гърба на ковачницата, в която сега кипеше оживена работа. Отговарящият за оръжията ги поведе между редове очукани брони и потъмнели мечове. Като видя оскъдното снаряжение, с което разполагаше замъкът — една обречена на загуба защита, изглеждаща нищожна пред бляскавите легиони, които Елиас несъмнено щеше да мобилизира, Саймън се опечали.