Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Възстановяването на Тиамак се оказа непълно. Един ден след ритуалното изгаряне на Могахиб Младия той отново изпадна в някаква треска, която го правеше слаб и апатичен. Когато се спускаше нощта, вранът имаше ужасни сънища, видения, които не можеше да си спомни на сутринта, но които го караха да се върти и вика насън и никой от групата не можеше добре да си почине.

Минаваха ден след ден, но Вран не свършваше. След всяка левга, която изминаваха през блатата, като плуваха под покритото с изпарения небе или газеха през лепкавата, отвратително миришеща кал, когато се бореха с тежката лодка, нова левга блата се изпречваше пред тях. На Мириамел започна да й се струва, че някакъв зъл магьосник жестоко си играе с тях, като ги завлича обратно всяка нощ, докато спят неспокойно.

Безбройните насекоми, които явно се наслаждаваха, като намираха най-нежното място на всеки, забуленото, но силно слънце, въздухът, горещ и влажен като парата над супник — всичко допринасяше за докарването на настроението на пътниците близо до точката на избухването и много пъти те дори я надминаваха. Дори дъждът, който заваля и който отначало им се струваше благословен, се превърна в поредното проклятие. Еднообразният, топъл като кръв порой не спря три цели дни, докато на Мириамел и спътниците й не започна да им се струва, че демони ги удрят по главите с мънички чукчета. Неприятните условия започнаха да засягат дори стария Камарис, който преди това оставаше спокоен и невъзмутим към всичко — толкова спокоен, че позволяваше на хапещите насекоми да пълзят по кожата му безнаказано — нещо, което караше Мириамел да се чеше несъзнателно само като го гледа. Но трите дни и нощи непрекъснат дъжд най-после досадиха и на рицаря. На третия ден той нахлупи шапката, която си беше направил от палмови листа, ниско над белите си вежди и се загледа нещастно в надупчената от дъжда вода с такава печал, че накрая Мириамел отиде при него и го прегърна. Той не го показа ясно, но нещо в позата му подсказа, че е благодарен за този допир. Вярно ли беше, или не, но той изглеждаше малко по-доволен. Мириамел се чудеше на широките му рамене, които изглеждаха почти неприлично здрави за един старец.

За Тиамак беше трудно дори само да седи на кърмата, увит в одеяло, и да показва пътя с тракащи зъби. Той им каза, че почти са стигнали северния край на Вран, но им беше казвал същото и преди много дни, а и очите му сега бяха странно изцъклени. Мириамел и Исгримнур внимаваха да скриват един от друг, че са разтревожени. Кадрах, който неведнъж беше на ръба на сбиване с херцога, беше явно скептичен към шансовете им да се измъкнат. Исгримнур най-после му заяви, че ако продължи с песимистичните прогнози, ще го изхвърли от лодката, така че ако иска да продължи пътя си, ще трябва да плува след нея. Монахът престана да се заяжда, но погледите, които отправяше към херцога, когато той беше с гръб към него, безпокояха Мириамел.

Беше й ясно, че Вран ги съсипва. Това решително не беше място за хора, особено за сухоземци.