Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Покрай твоя ай-дам забравих да ти кажа — изсумтя тя. — Джюйлин видял Галад от другата страна на реката.
— Кръв и проклета пепел — измърмори Елейн и щом Нинив вдигна вежди, добави решително. — Няма сега да слушам лекция за езика си, Нинив. Какво да правим?
— Както го виждам аз, можем да останем отсам реката и да чакаме Белите плащове да ни намерят и да се зачудят защо сме оставили менажерията, или да преминем моста и да се надяваме, че пророкът няма да палне искрата на някой бунт, или Галад да ни издаде, или пък да намерим някой сносен кораб и да избягаме надолу по реката. И трите възможности не са много добри. А Лука ще си поиска стоте марки. Златни. — Постара се да не се намръщи. — Ти му ги обеща и няма да е честно да се измъкнем, без да сме му ги платили. — Ако имаше накъде да заминат, щеше да го направи, без окото да й мигне.
— Това е невъзможно, разбира се — отвърна Елейн изненадано. — Но няма защо да се притесняваме от Галад, поне докато се държим с менажерията. Галад няма и да помирише менажерия. Той смята, че да се поставят животни в клетки е жестоко. Нищо против няма да се убиват на лов, забележи, или да се ядат, но в клетки — не.
Нинив поклати глава. Истината си беше, че Елейн все щеше да измисли някаква причина да се задържат, макар и само още един ден, дори да имаха възможност да тръгнат. На нея всъщност й се искаше да походи по въжето пред други хора, не само пред членовете на трупата. А на нея самата най-вероятно щеше да й се наложи да остави Том пак да я замерва с ножовете си. „Обаче тази проклета рокля няма да я облека, и толкова!“
— Първият подходящ кораб — каза тя. — Взимаме го. Не е възможно търговията по реката да е спряла съвсем.
— Щеше да е добре ако поне знаехме къде отиваме. — Тонът на Елейн беше нещо много кротък. — Нали знаеш, можехме просто да тръгнем за Тийр. Не можем да останем вечно заковани за това само защото ти… — Тя млъкна, но Нинив знаеше какво се кани да каже. Само защото тя беше проявила инат. Само защото фучеше от гняв, че не може да си спомни едно нищо и никакво име, което бе решила да си спомни на всяка цена, дори това да я убие. Да, но всичко това просто не беше вярно. Тя смяташе да намери тези Айез Седай, които можеха да подкрепят Ранд и да я заведат при него, а не да се влачи до Тийр като някаква окаяна бежанка.
— Ще си го спомня — отвърна тя. На „бар“ завършваше. А не беше ли на „дар“? — Преди да ти омръзне да се фръцкаш по онова въже, ще си го спомня. — „Но онази рокля няма да я облека!“
Глава 34
Сребърна стрела
Тази вечер трябваше да готви Елейн. Което означаваше, че нито едно от ястията няма да е просто. Нищо, че се хранеха на трикраки столчета около лагерен огън със свирещи наоколо щурци и по някой тънък, тъжен зов на нощна птица цепеше сгъстяващата се тъма сред околните дървета. Супата бе поднесена студена и желирана, посипана отгоре със стрит зелен копър. Светлината само знаеше откъде бе намерила копъра и арпаджика за граха. Говеждото бе нарязано на толкова тънки резенчета, че можеше да се вижда през тях и резенчетата бяха увити около някакъв пълнеж, в който, изглежда, имаше моркови, бакла, лук и козе сирене. Имаше дори медена питка за десерт.
Всичко беше много вкусно, въпреки вайканията на Елейн, че не било точно както трябва, сякаш си въобразяваше, че може да повтори уменията на готвачите в кралския дворец на Кемлин. Нинив беше съвсем сигурна, че Елейн не търси похвала. Елейн отхвърляше всеки комплимент и обясняваше точно какво не било както трябва. Том и Джюйлин ръмжаха, че говеждото им е малко, но Нинив забеляза, че изглеждаха разочаровани, когато грахът свърши. Когато тя самата готвеше, странно защо все ставаше така, че те се хранеха при някой от другите фургони. А когато някой от тях приготвяше вечерята, винаги се оказваше или варено, или месо с боб, с толкова сухи люти чушки вътре, че езикът й се изприщваше.
Не се хранеха сами, разбира се. Лука пак се бе погрижил да не скучаят — бе донесъл столчето си и седнал плътно до нея, като беше проснал червеното си наметало по най-пищен начин и бе изпънал дългите си крака така, че да се виждат добре прасците му над високите извити чизми. Тук беше почти всяка вечер. Странно, но единствените вечери, в които пропускаше компанията им, бяха когато тя готвеше.
Наистина беше доста забавно, че я гледаше непрекъснато, и то в присъствието на такава хубава жена като Елейн. Седеше плътно до нея — тази вечер тя на три пъти си отмести столчето, но той веднага се придърпваше към нея, без да изпуска и една дума, и все едно че не забелязваше нищо, и не преставаше да я сравнява с най-различни цветя, за ужас на самите цветя, забравяйки за черния оток на окото й, който не можеше да не забележи дори да беше сляп. И разсъждаваше на глас колко красива щяла да бъде в онази алена рокля, като допълваше разсъжденията си с комплименти за храбростта Й. На два пъти крадешком й намекна да се поразходят насаме край осветената от луната река, но толкова мъгляво, че тя не беше сигурна дали става дума точно за това.