Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
> Да. Присъединих се към свитата на Саджар’раун, посланикът на Вер Шелард в Земемория. Мъдрият шаркан Саджар’раун е Баща на Верена’рауни, ако не знаеш. Той в момента започва преговори с атъланите.
Дичо осмисли чутото и се ядоса:
— Ами откъде да знам! Виждам, че аз измислих един план, а сега изведнъж се оказва, че има промени, за които не сте ми казали!
> Какви промени?
— Ей такива!
> Не те разбирам…
— Естествено! Ти май досега не си виждал жив човек…
> Радослав, някои неща е по-добре да не знаеш.
— Така ли?! И защо? Задето съм човек ли?
> Защото и да не ти бях Водач, пак щях да преценя, че не мислиш достатъчно стегнато и отговорно, за да знаеш неща, които ще ти пречат да си добър Воден в ятото.
— А? Ти какво, за пешка от шах ли ме имаш?… Абе вие винаги ли сте така категорични, или само ти си такъв?
> Докато обмисляме какво да правим, се съмняваме. Когато действаме, сме категорични.
— Ти да не бъркаш „действие“ и „съждение“?
Шарканът прозвуча изненадано:
> Не съм съдник… А, ясно. Мнението винаги е моментно състояние-извод. Ако се наложи, то следва да се промени.
— От какво ще се наложи?
> От нови данни.
Радослав изсумтя:
— Компютър!
— Абе вие двамата по-арно да бяхте хъркали! Ебати! — изръмжа Иван-Крилан. — Я вземете се утрайте, не мога да спя!
Алванд изрази телепатично учудване, което помръкна под ядосания Крилан.
— Радо! Я ела да се поразтъпчем малко с тебе.
— Къ…
— Идвай, ти казах!
Разхлабеният карабинер отпусна достатъчно въже, за да може Дичо да се отдалечи от притихналия и вероятно моментално заспал Алванд. Младият мъж запълзя по скалата. Усети, че слабо гравитационно привличане го тегли към стената. Завъртя крака към нея и стъпи. Промененото положение даде нов контекст на околността — планетоидът продължаваше да е отвесна планина, но цепнатината вече се възприемаше като хоризонтална, преобрази се в дълга естествена тераса с монолитна козирка. „Навън“ валеше кънтящо беззвучна градушка звезди.
Радослав съобрази, че бързото въртене на планетоида създава центробежна сила и органите за равновесие възприемат инерционната тежест като гравитация. Ако бяха кацнали по-далеч от оста на лунния отломък, псевдопривличането би било още по-силно… както и опасността да бъдат изстреляни от тази сила в пустотата, като от прашка.
Той закрачи предпазливо, лек като пух, подир Крилан. Отпускаше въжето след себе си и свиваше пръстите на краката, за да мърда железните нокти на ботушите. Змеят отпред вървеше съвсем нормално, сякаш мизерната гравитация не му правеше впечатление. Дали би се движил със същата свобода при дву-трикратно привличане? Твърде вероятно.
Въжето свърши, но позволи още няколко крачки, преди да се опъне докрай.
Блесна червена светлинна вълна, лизна топлина.
— Иване, ако ще продължаваме нататък, трябва да оставя троса.
Крилан се върна, но заговори едва след като отмина блесналият Райко. Радослав дори наклони глава, сякаш да се отърка като котарак в лъчите му. После отново настъпи тъмнина, а звездите „валяха“ между ръбовете на пукнатината.
— Радо, не му лази по нервите, няма да го ядосаш. Той не се заяжда с теб. Свикни, че говорим директно, без заобикалки, и не използваме силни думи. Обиждай се и се чумери, ако някой шаркан ти премълчи — това вече ще е сериозно.
— Защо тогава ми налага мнението си!
— А сега де!… Първо, той е Водач. ТИ го посочи. А когато Водачът ти каже: лягай тук и мри! — си длъжен да го направиш. Защото на твое място ТОЙ би го направил, без да се колебае. И второ… Ти като видиш, че някой гризе суха коричка, няма ли да му дадеш от баничката си?
— Мнението не е баничка!
— Вярно, не е. Но принципната прилика е в липса на нещо по-качествено от това, което е налице. А оттам и нуждата от по-доброто. Сега, прав си — може на някой да му се услажда мухлясал сухар и да му се драйфа от пасти. Но рядко някой ще откаже подаден залък, пък не понася предложен акъл. Защо?
— Ммм…
— Защото ЧОВЕК ще си мисли, че го критикуваш. Или се самоизтъкваш за негова сметка. То е защото Лъжовният език не е за комуникация, а оръжие за налагане на личната воля над света и себеподобните. Впрочем, твърде често един човек не е много далеч от истината, когато подозира нещо такова у друг човек. Обаче, в случая с нашата „баничка“, даващият няма такива подбуди. Той просто вижда, че може да бъде полезен, и толкоз… И трето. Алванд е по-млад от теб емоционално. Юноша. Отдавна няма черупка от яйцето си по врата, но е МЛАД. Нали помниш, ние не мерим възрастта в години, а по нивото на зрялост, отговорност, телесна и умствена самодисциплина… Бъди батко, дявол да те вземе! Защото ТОЙ прояви снизходителност към теб. Като Водач има пълното право да те пречука за НЕОСНОВАТЕЛНИ пререкания — на фронта сме, глупчо, на фронта! Обаче Алванд даже не СХВАНА, че спориш с него като с командир. Тоест, НЕ ТЕ третира съвсем като човек, а като равен на себе си съратник, приел да го следва в ятото, но понеже не сме се отказали от имената си за тази акция, допуска някои волности от твоя страна. Засега. Бъди толерантен и ти.