Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не бих им го предал, дори и за да спася компанията.
— Еди…
— Да?
— Ако някога го зърнеш, кажи ми.
Той кимна. След две пресечки я попита спокойно:
— Скоро ще напуснеш и ще изчезнеш, нали?
— Защо говориш такива неща? — беше почти вик.
— Нали?
Тя не отговори веднага; когато го направи, звук на отчаяние се долавяше в гласа й, въплътен единствено в пресилената му монотонност:
— Еди, ако напусна, какво ще стане с влаковете на „Тагарт“?
— Няма да има влакове на „Тагарт“ до една седмица. Може би и по-малко.
— Няма да има правителство от разбойници след десет дни. После хора като Къфи Мийгс ще разкъсат последните останали релси и локомотиви. Да изгубя ли битката, като пропусна да изчакам само още миг? Как да я оставя да изчезне, та това е „Тагарт трансконтинентал“, Еди, да изчезне завинаги при условие, че едно последно усилие може да я задържи? Изтърпях толкова дълго, мога да изтърпя още малко. Само още малко. Не помагам на бандитите. Нищо не може да им помогне вече.
— Какво ще правят?
— Не знам. Какво могат да направят? Свършено е с тях.
— И аз така мисля.
— Не ги ли видя? Те са мизерни, паникьосани плъхове, които бягат, за да спасят живота си.
— Има ли значение за тях?
— Кое?
— Животът им.
— Още се борят, нали? Но са свършени и го знаят.
— Действали ли са някога съобразно с това, което знаят?
— Ще трябва. Ще се предадат. Няма да трае още дълго. А ние ще сме тук, за да спасим каквото е останало.
„Господин Томпсън желае да се знае — гласяха официалните съобщения на сутринта на 23 ноември, — че няма причини за безпокойство. Той моли обществеността да не бърза да си извлича прибързани заключения. Трябва да запазим дисциплината си, морала, единството и чувството си за либерална толерантност. Необичайната реч, която някои от вас може да са чули по радиото снощи, беше подтикващ към размисъл принос към нашите идеи за световните проблеми. Трябва да се отнесем към нея трезво, като избягваме крайностите на пълно осъждане или безразсъдно приемане.
Трябва да я разглеждаме като една от многото гледни точки в нашия демократичен форум на общественото мнение, който, както показаха събитията от снощи, е отворен за всички. Истината, каза господин Томпсън, има много страни. Трябва да останем безпристрастни“.
„Мълчат“, написа Чик Морисън като обобщение на доклад от един от репортерите си, които беше пратил на мисия, наречена „Измерване на обществения пулс“. „Мълчат“, написа и на следващия доклад, после на още и още. „Мълчание“, написа той, намръщен неловко, в обобщение на доклада си до господин Томпсън. „Хората като че ли мълчат“.
Пламъците, които се издигнаха в една зимна нощ и погълнаха един дом в Уайоминг, бяха невидими за хората в Канзас, които наблюдаваха люлеещ се червен отблясък на хоризонта в прерията, причинен от пламъците, които погълнаха една ферма, а този отблясък не беше отразен от прозорците на една улица в Пенсилвания, където виещите се червени езици бяха отражение от пламъците, които поглъщаха фабрика. Никой не спомена на следващата сутрин, че тези пламъци не са избухнали случайно и че собствениците на трите места бяха изчезнали. Съседите ги наблюдаваха без коментар — но и без учудване. Няколко къщи бяха открити изоставени на случайни места из страната, някои заключени и празни, други отворени и с изнесена покъщнина, но хората наблюдаваха мълчаливо и пристъпваха тежко на път за работа, малко по-бавно от обикновено, сред повеите на снега по занемарените улици в лабиринта на ранния утринен полумрак.
После, на 27 ноември, един лектор на политически митинг в Кливлънд беше пребит и трябваше да се измъква по тъмните алеи. Мълчаливата му публика изведнъж се беше оживила, когато беше извикал, че причината за всичките им проблеми е себичната им грижа за собствените им проблеми.
На сутринта на 29 ноември работниците в една фабрика за обувки в Масачузетс бяха учудени, когато влязоха в цеховете и не намериха бригадира. Но те заеха местата си и започнаха да вършат обичайната си работа, да подават кожа на гилотините, да сгъват кутии на конвейера, чудейки се защо часовете минават, а не се виждат никакви нито бригадирът, нито управителят, нито директорът или президентът на компанията. Едва на обяд откриха, че кабинетите на фабриката са празни.
— Проклети канибали! — изпищя една жена насред препълнено кино и избухна в истерични хлипове, а публиката не показа и следа от учудване, сякаш тя пищеше вместо всички тях.