Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Още само четири дни — отговори Вейлин на Лоркан.
— Вяра, не знам дали ще издържа. — Заразтрива с пръсти слепоочията си. — Вие не го ли усещате, милорд?
— Кое да усещам?
— Тежестта — каза Кара, нарушавайки обичайното си мълчание. — Тежестта на такава велика дарба.
— За чия дарба говориш? — попита Вейлин.
Девойката го погледна така, сякаш се чуди дали не е грешила в страхопочитанието си към него.
— Говоря за гората, лорд Вейлин. Гората си има своя собствена дарба, която покрива всяко дърво, клон и вейка. — Стисна силно ръце и положи усилия да се усмихне. — Е, предполагам, че ще свикнем. По всичко личи, че сеордите я понасят добре.
„Защо те го усещат, а аз — не? — замисли се той по-късно. — Защо не усещам друго, освен че съм добре дошъл тук?“
— Защото гората те приема, защото си добре дошъл тук — каза му Дарена същата вечер след урока по четене. — Познава те, вижда душата ти.
— Говориш така, сякаш гората е жива.
Погледът, с който го удостои, му напомни за начина, по който Кара го бе погледнала по-рано същия ден.
— Разбира се, че е жива. Навсякъде около нас гъмжи от древен живот, на площ от стотици квадратни мили е пълно с живот, който диша, чувства и вижда. Вижда те и видяното му харесва.
— А теб видя ли те? Когато за пръв път си дошла тук?
— Бях дете тогава, когато татко ме намери. Мислех, че е било сън — вълкът, топлината, с която гората ме посрещна. — Замълча и се зае отново с оперението, което прикрепваше на една от стрелите си. Също като сеордите, тя си правеше стрелите сама, ръцете ѝ се движеха с несъзнателна бързина и прецизност. Преди няколко дни Дракил ѝ беше дал лък, почти същия като неговия, но с релефни изображения на пиктограми, които на пръв поглед изглеждаха като недодялани изображения на животни, но погледнати отблизо, притежаваха семпла елегантност. Ако се съдеше по вълнението, с което Дарена прие лъка, този дар криеше голямо значение и за двамата.
— А помниш ли нещо отпреди това? — попита той. — За детството си сред своя народ?
— Лонаките не са моят народ. Помня само няколко думи на техния език. Пазя бегъл спомен за някакво планинско село. Много жени, гръмогласни и готови да те зашамарят за най-дребната простъпка, но и някак мили посвоему. Помня нощ на писъци и кръвопролитие, мисля, че тогава жените са загинали. Имаше някакъв мъж с нож, който вървеше бавно към мен, черен силует на фона на пламъците… после се появи вълкът. Мисля, че той е убил мъжа с ножа, макар че не го помня. Знам, че дойде при мен, легна и аз усетих подтик да се покатеря на гърба му. Бягахме много дълго. Помня как стисках козината му с ръце, а вятърът брулеше лицето ми. Не ме беше страх, напротив. Беше вълнуващо и ми стана тъжно, когато ездата свърши на някакво тъмно място с много дървета. Смъкнах се на земята и той ме благослови — облиза лицето ми и езикът му прогони страха. А после изчезна. На сутринта ме намери татко. По-късно научих, че тогава за пръв път сеордите позволили на марелим сил да влезе в гората, а аз съм била кажи-речи първото нещо, което видял.
От тона ѝ Вейлин се досети, че отдавна е стигнала до извода, който той току-що си беше направил. „Това не е съвпадение. И двамата сме деца на вълка.“
— Колко пъти си го виждала? — попита той.
— Само два пъти, включително в деня, когато дойдохме тук. А ти?
— Четири. — „Макар че може да са били и пет, ако приемем, че тогава е живял в статуя…“ — И всеки път ми спасява живота, така както е спасил теб.
Пръстите ѝ застинаха неподвижни и Вейлин долови внезапния ѝ страх, същото напрежение, което я бе обзело, когато за пръв път се изправиха пред Мъдрия мечок.
— Защо ни спасява? За какво?
— Не знам. Заради това сега може би, заради една война, в която трябва да вземем участие.
— Бях толкова малка, когато вълкът ме благослови, че едва сега си давам сметка какво съм почувствала тогава — усещане за непонятна старост. Вълкът сигурно е виждал безчет дребни вражди между странните двукраки същества без козина, които търчат по земята, безчетни войни. Защо тази да е различна?
Той си спомни какво му беше казал аспект Арлин, когато го попита дали е разумно да подкрепят безумната война на Янус. „Чака ни неминуемо падение, разпад. Не разпад на Кралството като политическо обединение, а пълен разпад, тотално разрушение. Земята ще се изпепели, горите ще станат на пепел, а всички хора, поданиците на Кралството, сеорда и лонаките ще са мъртви. Какво друго можем да направим?“
— Защото тази война е не само за нашия свят, а и за неговия — каза той. — И двамата с теб знаем, че имаме насреща си и друг враг, не само Воларианската империя.