Политичестки ред и политически упадък [bg]

Втората важна причина, поради която институциите не успяват да се адаптират, е ролята на елитите или утвърдените политически играчи в рамките на политическата система. Политическите институции се развиват с възникването на нови социални групи, които заплашват съществуващото равновесие. При успешно институционално развитие правилата на системата се променят и доскорошните изключени от системата участници стават определящи фактори. Те стават участници в новата система и действат в защита на новото статукво. Те получават възможност да се възползват от достъпа си до информация и ресурси, за да манипулират правилата в своя полза. През първото десетилетие на миналия век новите класифицирани (въз основа на заслуги) държавни служители благодарение на закона „Пендълтън“ започват незабавно да се обединяват в профсъюзи, за да защитят своите работни места и привилегии. Това е защитна мярка не само срещу корумпирани политици, но и срещу началници, които изискват по – добра работа и отчетност.

Съвременните държавни институции, които би трябвало да са неперсонални, дори и да не са демократични, са особено уязвими за т.нар. от мен „репатримониализация“. Вече коментирах, че естествената човешка социабилност се основава на принципите на родствения подбор и реципрочния алтруизъм – облагодетелстване на семейството или на приятелите, с които обменяме услуги. Съвременните институции изискват хората да работят в разрез с природните инстинкти. При отсъствието на силни институционални стимули групите, които имат влияние в дадена политическа система, използват своите позиции за облагодетелстване на приятелите и семействата си и по този начин подкопават неперсоналността на държавата. Колкото по – силни са групите, с толкова по – големи възможности разполагат. Този процес на лишаване от неперсоналност е заболяване, от което страдат всички съвременни институции. (В предмодерните или патримониални институции този проблем не съществува, тъй като от самото начало са лична собственост на приобщените).

В първия том на тази книга изреждам много примери на репатримониализация. След създаването на първата модерна държава в Китай през III хил. пр. н. е. в края на Късната династия Хан държавата попада под контрола на елитни семейни мрежи, чието господство се запазва и след възстановяването на централизираната държава по време на династиите Суй и Тан през XVII и XVIII в. Степента на неперсоналност в династията Хан е възстановена едва през периода на Северен Сун в XI в.. По същия начин мамелюкските роби войници, които се легитимират чрез защитата на Египет и Сирия от монголите и кръстоносците, се превръщат в привилегирован елит. Всъщност през последните години на династията старите мамелюци контролират елитни клиентелистки мрежи, предназначени да блокират възхода на младите колеги. Това в съчетание с пренебрежението им към нови технологии като огнестрелните оръжия е причина за завладяването им от османците и рухването на Мамелюкската държава. И накрая, от края на XVII в. френската държава при Стария режим постепенно се разпродава на богатите елити. Властта на продажните държавни служители възпрепятства модернизацията на държавата и реформите стават възможни едва след като революцията ги отстранява насилствено.