Политичестки ред и политически упадък [bg]

Проблемът с научното управление е, че дори най – квалифицираните учени понякога грешат, при това фатално. Именно това се случва със Службата по горите и нейната главна мисия, свързана с горските пожари.

Началото е поставено с големия пожар в Айдахо през 1910 г., който изгаря около три милиона акра горски площи в Айдахо и Монтана и причинява смъртта на осемдесет и пет души. Политическите протести във връзка с причинените от този пожар щети принуждава Службата по горите да насочи вниманието си предимно върху потушаването на горски пожари. Един от ръководителите на Службата Уилям Грийли заявява, че „гасенето на пожари е въпрос на научно управление“ т. е. лесно осъществимо при наличните пълномощия на Службата. През 80 – те години на миналия век размерите на тази мисия се раздуват до степен, която един наблюдател нарича „война срещу пожарите“. Службата, чийто постоянен персонал е нараснал на около трийсет хиляди души, наема десетки хиляди пожарникари в години на масови пожари, притежава огромна флотилия от самолети и хеликоптери и изразходва близо 1 млрд. щ. д. годишно за борбата срещу пожарите.

Проблемът е, че ранните привърженици на „научното горско стопанство“ не разбират правилно ролята на пожарите в горската екология. Горските пожари са естествено явление и имат важна функция за поддържането на жизнеспособността на горите в западните региони. Нетърпящите сянка дървета като гигантския пондероски бор, бора конторта и секвоята периодично се нуждаят от пожари, които да разчистват площи, в които новите дървета да могат да се възстановят. След потушаването на пожарите горите са нападнати от видове като дугласката ела (всъщност боровете конторта се нуждаят от пожари, за да разнасят семената им). С течение на годините тези гори развиват висока дървесна гъстота и огромни натрупвания от сух подлее, което причинява много по – големи и унищожителни пожари. Вместо да унищожават малките инвазивни видове, сега тези пожари изгарят големите вековни дървета. Обществото забелязва тези процеси след огромния пожар в „Йелоустоун“ през 1988 г., в който изгарят близо осемстотин хиляди акра гористи площи и за чието овладяване са необходими няколко месеца. Еколозите започват да критикуват самото предотвратяване на пожарите, което в средата на 90 – те години на миналия век принуждава Службата да промени подхода си и да започне да прилага политиката „нека да гори“.