Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Уелс въздъхна.
— Дори и да му се измъкне веднъж — дваж, Х няма да го разпознава, защото формата и фигурата му винаги ще бъдат различни. И постепенно агентът ще научи все по изтънчени начини да се адаптира или да събира информация. Но още по-важното е, че ще пресява данните на по-високо равнище от агентите от стар тип, защото не търси съответствие на една-единствена карта. Всъщност прави точно обратното — търси аномалии.
— Значи намери ли аномалия и — бум! — хванахме го.
— Би трябвало да те дигитайзвам и да те включа в програмата ми за новопостъпилите — „обяснения за нетехници“. Не, Даниъл, не е толкова лесно. Спомняш ли си, започнахме тази мрежа с по-малко от сто различни симулации, но сега сигурно вече са поне няколко хиляди — искам да кажа, самият аз имам някъде към четирийсет. Прибави към това и факта, че по всяко дадено време симулациите се използват от поне десет хиляди живи хора — много от нашите младши членове си плащат за място в списъка на чакащите за проекта „Граал“, като позволяват на приятелите и на бизнеспартньорите си да наемат време в мрежата. Така че при постоянните промени в симулациите живите потребители, които е почти невъзможно да отличиш от артефактите, и… ами нека да го кажем така — и някои други появяващи се странности, които все още изучаваме, онова, което наричам „аномалии“, се случва десетки милиони пъти. Но все пак нашият нов агент ще пресява и проследява по-бързо от всичко друго, а скоростта е важна. Дали това ти харесва или не, но ние с председателя малко се състезаваме. Ала точно това наше бебче ще открие Х и всеки друг, който някога поискаме да открием, обещавам ти — и той се изкикоти. — Искаш ли да знаеш как е кодовото му име? Немезида.
Генералът измъкна кабела от врата си.
— Никога не съм имал кой знае колко добро мнение за тези чуждестранни коли. — Той гледаше как Уелс измъква своя кабел. — О, за Бога, шегувам се, дръвнико! Познавам гръцката митология. Та кога смяташ да изстреляш малкото си чудовище? Ще счупиш ли бутилка шампанско в екрана?
Уелс изглеждаше леко раздразнен.
— Вече го изстрелях. Дори в момента, докато говорим, то си пробива път през системата, учи се, променя се, гледа си работата. Нито ти се налага да го храниш, нито да го пускаш в отпуск. Идеалният служител. Якубиан кимна и се изправи.
— Съгласен съм. Та като спомена за идеалните служители, когато се отървеш от твоя човек Танабе, обади ми се. Или ще го наема, или ще го убия.
— Съмнявам се да имаш шанса и за двете, Даниъл. В ТМКС текучеството е по-малко и от това при военните. Много внимателно си подбираме хората.
— Е, поне мога да си помечтая. Как се излиза оттук?
— Ще ти покажа.
Докато вървяха по коридора, застлан с дебел килим, генералът се извърна и леко хвана създателя на „Телеморфикс“ за лакътя.
— Боб, всъщност ние изобщо не сме влизали в лабораторията, нали? И в суперчистата част, където охраната има значение. Искам да кажа, че не беше наложително да ме претърсват само за да вляза в тази зала за съвещания, нали?
Уелс забави отговора си.
— Прав си, Даниъл. Направих го само за да те ядосам.
Якубиан кимна, но не погледна към Уелс. Гласът му беше много-много твърд.
— Така си и мислех. Едно на нула за тебе, Боб.
Никога не бе обичал летенето. Често му се случваше да лети и знаеше, че дори и при свръхоживеното движение из днешните небеса това е вероятно най-безопасният начин за пътуване. Но не можеше да успокои по-първичната част на духа си — онази, която не се доверяваше на нищо, което той не би могъл да контролира със собствените си ръце и глава.
Точно това беше: той не го контролираше. Ако при излитане или кацане светкавица удареше скайуокъра — бурите от всякакъв вид не бяха проблем при височина на полета трийсет и две хиляди метра, — той не можеше да направи нищо. Можеше да убие колкото си иска народ, да разбие електронната апаратура със странното изкривяване, което беше наследил от единия от отдавна мъртвите си родители, но това не можеше да подчини суборбиталния реактивен пътнически самолет китайско производство на волята му — той все така си оставаше извън неговия контрол.
Дред предъвкваше тази горчива мисъл, както и други подобни, защото спускането в Картахена беше трудно. От четвърт час огромният самолет подскачаше и правеше слаломи. Тропическа буря — бе ги осведомил капитанът със заучено безразличие — се беше развихрила из целия Карибски басейн и спускането нямало да е много гладко. И все пак, напомни им той, да следят светлините на Богота, които всеки момент ще се появят вляво.
Щом капитанът свърши с предложенията си за разглеждане на пейзажи и изключи екрана на седалката, самолетът отново залитна. Мяташе се като ранено животно. Нервен смях заглуши бръмченето на моторите. Дред се облегна още по-назад на седалката и вкопчи ръце в облегалките. Беше изключил вътрешната си музика, тъй като тя само би подчертала безпомощността му да напише сценария на своята мрежа кримка. Всъщност не можеше нищо да направи, за да се почувства по-добре. Оставаше му само да се държи и да се надява на най-доброто. Всъщност беше все едно да работи за онзи дъртак.