Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Самолетът пак подскочи. Дред стисна здраво челюсти. В гърлото му се надигна жлъчка. За да прибави и обида към болката, дъртакът, бъдещият бог, който без съмнение беше толкова богат, че Дред не би могъл да си го представи, все още караше наемника си да лети с гражданските полети.
— Esld listed enfermo, senor? — попита го някой.
Отвори очи. Хубава млада жена с кръгло лице и златна коса се бе навела над него. Лицето й изразяваше професионална, ала все пак истинска загриженост. На табелката с името й пишеше Глориана. Нещо в нея му беше странно познато, но не името й. Не беше неприятен и спартанският анцуг, с който беше облечена — мода при стюардесите, която той се надяваше да мине бързо.
— Добре съм. Само дето летенето не ми понася особено.
— О! — изненада се тя. — Ама и вие ли сте австралиец?
— Да, там съм роден и там израснах. — С необикновеното му генетично наследство често го вземаха за латиноамериканец или централно-азиатец. Усмихна й се — все още се мъчеше да разбере защо му изглежда позната. Самолетът отново се разтресе. — Боже, как мразя това! — разсмя се той. — Докато не кацнем, нямам мира.
— Кацаме само след няколко минути — усмихна се тя много мило и го потупа по ръката. — Няма страшно.
Начинът, по който го каза, и усмивката й изведнъж отприщиха спомените му. Тя приличаше на младата учителка от детската градина в първото му училище, една от малкото, които някога се бяха държали добре с него. Щом го осъзна, усети някаква сладка болка, непознато и донякъде тревожно чувство.
— Благодаря! — Той вложи доста енергия в усмивката си. От опит знаеше, че усмивките му правят впечатление. Още в началото Стареца го беше изпратил при най добрия козметичен зъболекар в Сидни. — Много ми е приятно, че сте така загрижена за мене.
Капитанът обяви кацане.
— Това ми е работата, нали? — усмихна се тя вече театрално широко и двамата гръмогласно се изкикотиха.
Както винаги, мина лесно през митницата. Дред си знаеше, че не трябва да носи нищо необикновено, затова оставяше вкъщи дори съвсем законния си хардуер — не се знае кога може да се натъкнеш на някой митничар, чието хоби са хардуерите и може да разпознава и да помни сериозна апаратура най-последен модел. В крайна сметка затова бяха грижливо поддържаните местни контакти — за да те снабдяват с нещата, които не искаш да внесеш. Както обикновено, Дред не носеше нищо по-особено от комуникатор „Критапонг“ средно равнище и няколко костюма в чанта за дрехи от инсулекс.
След кратко пътуване с такси хвана надземната железница през тунела към квартала на стария град Гетсимани с изглед към залива зад Мурайас — вековните стени, които испанците бяха построили, за да защитават пристанищния си град. Регистрира се в хотела под името Дийдс, разгъна чантата за дрехи и я закачи в гардероба, постави комуникатора си на полираното бюро, после пак излезе, за да изпълни някои задачи. След по-малко от час се върна в хотела, остави онова, с което се беше сдобил, и отново излезе.
Нощта беше топла. Дред вървеше по калдъръмените улици. Никой не го забелязваше — нито местните жители, нито туристите. Мирисът на Карибско море и тежкият тропически въздух бяха почти както у дома, макар че влажността беше по-скоро като в Брисбейн, отколкото като в Сидни. И все пак, помисли си той, беше странно да дойде тук след осемчасов полет и почти да не се чувства на чуждо място.
Отиде при случаен обществен телефон и набра запаметения номер. Щом му отговориха — само с глас, без картина, — той каза друг номер и веднага му дадоха адрес, а после онзи отсреща затвори.
Таксито хеликоптер го спусна пред клуба и отлетя с боботене. Перките му плющяха над неравната повърхност. Тълпа от млади хора с алени модни ленти и имитации на доспехи, колумбийската версия на очилатковците и очилатките, чакаха отпред да ги пуснат вътре. Беше чакал на опашката съвсем малко, когато някакво улично хлапе го задърпа за ръкава. Голяма част от видимата кожа на детето беше изгорена до червено от некачествени кожни лепенки. Момчето се обърна и закуцука надолу по улицата. Дред изчака, после тръгна след него.
Намираха се на тъмното стълбище в стара сграда край кейовете, когато хлапето изчезна — промъкна се през някакъв невидим изход толкова бързо и сръчно, че мъжът, когото водеше, не забеляза отсъствието му веднага. Дред, нащрек, откакто бяха влезли в сградата, заради малката, ала тревожна вероятност от засада, се впечатли от сръчността на момчето: дори и на най-долното равнище сестрите избираха добре своите галеници.