Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — напомни си той и отмина, без да се оглежда назад. Стареца би се гордял с него.
Влезе в стаята си, съблече се и закачи костюма си в гардероба. Известно време оглеждаше голото си тяло в огледалото. После седна на леглото и включи екрана. Пусна и вътрешната си музика — експлозия от плътен звук на моно-локо-танцов ритъм в чест на посещението му в Колумбия. Откри на екрана нещо с абстрактни, но бързо сменящи се картини, и усили звука в главата си, докато усети как басът започна да пулсира в челюстта му. Съзерцаваше трепкащите образи, след това пак се огледа в огледалото. В дългите му мускулести крайници, в безизразното му лице имаше нещо хищническо, което го възбуждаше. Той беше виждал това лице и преди. Беше гледал този филм. Знаеше какво ще последва.
Когато влезе в банята, вмъкна в музиката няколко дисонантни изсвирвания с тромпет, звуци с остри краища, които предполагаха нарастващо напрежение. Щом отвори вратата, намали звука.
Камерата влиза…
Китките й все още бяха залепени с лепенки за душа, но тя вече не стоеше. Висеше с препънати колене и изпънатите й ръце изцяло поемаха тежестта й по начин, който сигурно беше болезнен. Щом го забеляза, тя изпищя и отново се замята, но лепенката на устата й превръщаше виковете й в приглушени стенания.
— Проследих те — каза той, щом седна на ръба на ваната. На фона на музиката гласът му отекна плътно, мъжествено. — Проследих таксито ти до твоя хотел. После не беше особено трудно да намеря стаята ти… Глориана. — Той протегна ръка да докосне табелката с името й и тя рязко се дръпна. Той се усмихна — чудеше се дали е забелязала, че усмивката е същата, която беше използвал и в самолета. — Обикновено ми се иска преследването да е по-продължително, повече спорт да има. Искам да кажа, ти нали си, затова така де — за да успокояваш тревогите на уморения пътуващ бизнесмен? Но докато те изкарам оттам и те докарам тук — и то в собствения ти куфар… е, бих казал, че това си го биваше, нали?
Очите й се разшириха и тя се опита да каже нещо, но лепенката, й пречеше. Увиснала на душа, тя се загърчи насам-натам. Русата й коса, толкова идеално подредена преди шест часа, сега висеше на провиснали кичури.
Той протегна ръка и откъсна табелката с името й. Беше от онези, електростатичните, без никакви интересни остри части — затова я хвърли.
— Виж — рече той, — аз знам името ти, но ти изобщо не си ме питала за моето.
Стана и излезе от банята; забави музиката вътре в себе си, докато тя се превърна в нещо като подводен погребален марш — плътен, тежък, тътнещ. Върна се вътре с чантата с хардуера.
— Името ми е Дред. — Отвори чантата и извади клещи и пила. — А сега хайде да те извадим от тази грозна униформа.
Кристабел се тревожеше. Твърде много време й трябваше да отиде до мястото, което й беше посочил господин Селърс. Ами ако госпожа Гълисън отиде у приятелката й да я търси? Ами ако родителите на приятелката й са си вкъщи? Щеше наистина да си има неприятности, а като разбере и татко, щеше да стане още по-зле.
Щом се сети как ще се ядоса баща й, затвори очи. Не забеляза как слезе от бордюра и за малко не падна, когато колелото й тупна на шосето и предната гума залъкатуши насам-натам. Натисна здраво педалите и успя да запази равновесие. Беше обещала на господин Селърс да му помогне и беше длъжна да го направи.
Мястото, където той й беше казал да отиде, се намираше в края на базата. Никога досега не беше ходила там. Беше чак зад игрището — виждаше мъже по бели шорти и ризи, които правеха упражнения на тревата. От високоговорителите на пилоните покрай игрището се носеше музика, също и говор, но тя не можеше да го разбере, защото идваше от твърде далече. Там, където я беше изпратил господин Селърс, имаше много дървета и храсти от тази страна на оградата, а и от другата страна, но помежду им — никакви. Празното пространство между двете огради изглеждаше така, сякаш беше взела гумата и я бе прокарала по рисунката си.
Господин Селърс й беше казал да избере някакво място така, че зад нея да има дървета и никой да не я вижда какво прави. След като се огледа внимателно, тя намери такова място. Щом се огледа назад, не можа да види игрището, нито пък къщите и другите сгради, макар че продължаваше да чува музиката. Извади ученическата си чанта от кошницата на багажника, извади от нея клещите за тел и ги остави на земята, после измъкна малките ножички и рулото екран. Взе ножичките, приближи се до оградата, която беше направена от нещо подобно на плат, а по горния й край бяха окачени кутийки, които щракаха. Отвъд оградата, далече-далече, във въздуха се издигаше дим от огньове. Там под дърветата живееха някакви хора — беше ги виждала, когато заедно с мама и татко бяха излизали от базата, — а в долината край магистралата живееха още повече. Имаха си къщи — смешни бараки, направени от стари кашони и парчета плат, а татко й беше казал, че някои от тях дори се опитвали да се промъкнат в базата, като се криели в боклукчийските камиони. Виждаше някои от хората от кашоните през оградата, много далече, по-мънички дори от мъжете на игрището отзад, но беше много смешно да се гледа през оградата. Всичко от другата страна беше леко замъглено, сякаш го гледаше през стъклото на колата, когато можеш да напишеш името си върху него.