Градът на златната сянка

Лицето на Якубиан — ако не броим върха на носа и скулите му — беше пребледняло от гняв и изгубило обичайния си маслинен цвят.

— Кажи го пак. Бавно. За да мога да съобщя на най-близките ти роднини как точно си изглеждал, преди да съм ти одрал лицето и да съм провалил всички шансове ковчегът на погребението ти да бъде отворен.

Младият Танабе му се усмихна хладно.

— Щастлив съм да го повторя пред вас, генерале. Всички, които не са служители на „Телеморфикс“, ще бъдат претърсвани при влизане в лабораторията — всички, абсолютно всички. И толкова. По заповед на господин Уелс. Ако имате оплаквания, сър, обърнете се към него. Но не можете да влезете в този комплекс от лаборатории по никакъв друг начин. Съжалявам, генерале.

— А ако не се съглася да ме претърсят?

— Тогава или ще изчакате тук или ако започнете да се държите твърде непочтително, ще ви придружим до изхода, сър… Моите уважения, но според мене не би било добре за вас да се разправяте с охраната ни.

Танабе небрежно посочи двамата изключително едри мъже, застанали до вратата, които слушаха разговора с известен професионален интерес. Макар че част от внушителността им се дължеше на гумираната електрокаталитична броня под ежедневните им костюми, това не намаляваше ефекта.

— Всъщност, генерале, поне пет — шест души от охраната ни тук, в ТМКС, са ветерани от войската ви. Знаете ги колко качествено работят.

Якубиан се вбеси, след това положи видимо усилие да се успокои.

— Надявам се това да ви хареса. Давайте.

Танабе призова охраната с кимване. Докато претърсваха генерала бързо и сръчно, асистентът на Уелс се беше отдръпнал със скръстени ръце.

— Харесването няма нищо общо, сър. Това ми е работата — точно както и вашите войници си гледат работата.

— Да, но аз мога да наредя да разстрелят войниците ми. Танабе се усмихна отново.

— Може би шефът ми ще ви поднесе неочакван коледен подарък тази година, генерале.

Единият от охраната измъкна златната табакера на Якубиан от джоба му.

— Това не, сър. Освен, ако не ви се чака половин час, докато изследваме самия предмет и съдържанието му.

— Боже мили, да не би тоя смахнат дъртак да се бои дори от пура, запалена в стаята му?!

Танабе взе табакерата.

— Изборът е ваш, генерале.

Якубиан сви рамене.

— Добре. Добре, дребосък, печелиш! Водете ме!

Уелс изчака Якубиан да приключи с псувните. Беше му забавно.

— Съжалявам, Даниъл. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, щях сам да изляза и да те претърся.

— Много смешно. След всичките тези глупости поне да си струваше.

Генералът бръкна в джоба си, но ръката му не напипа там табакерата и се оттегли като животно в хибернация, събудило се твърде рано. Той се намръщи още повече.

— Че какво ли би могло да е готово след някакви си две седмици? Дори и твоите момчета с големите мозъци не може да са толкова бързи.