Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Граф Исгримнур… жив ли е, принце? — попита Саймън. — По пътя си… по пътя си насам го срещнах и бях една нощ в компанията на хората му, но… но после се разделихме.
— Той и хората му са тук от няколко дни. Отбиха се, преди да продължат към Елвритшала. Ето защо не мога да отлагам — ако съветът не се събере преди да тръгнат, може да се наложи да ги чакаме седмици. — Той пак погледна настрани и внезапно попита:
— Можеш ли да си служиш добре с меч, Саймън? Обучавали ли са те?
— Не достатъчно, сър.
— Тогава иди при гвардейския капитан и го накарай да намери някой, който да те обучава. Мисля, че ще се нуждаем от всяка ръка, да не говорим за тези, които са млади и силни.
— Разбира се, принц Джосуа — каза Саймън. Принцът стана и отиде до масата си, като му обърна гръб, сякаш посещението е приключило. Саймън седеше като замръзнал на стола си, защото искаше да попита нещо, но не беше сигурен дали е уместно. Най-сетне стана и тръгна заднишком към завесата, отделяща стаята от коридора. Джосуа продължаваше да се взира в свитъка на Дендинис. Саймън беше на крачка от изхода, когато спря, изправи рамене и зададе въпроса, който го вълнуваше.
— Принц Джосуа… — започна той и високият мъж го погледна през рамо.
— Да?
— Дали… дали онова момиче, Мария… момичето, което ви донесе новини от племенницата ви Мириамел… — Той си пое дъх. — Знаете ли къде е?
Джосуа повдигна вежди.
— Дори и в най-тежките си мигове не можем да спрем да мислим за тях, нали? — Принцът поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти помогна по този въпрос, млади човече. Лека нощ.
Саймън се поклони и излезе заднишком.
Докато се прибираше през площада, обезпокоен от посещението си при принца, се чудеше какво ли ще стане с всички тях. Пристигането му в Наглимунд му се бе сторило огромна победа. Седмици наред това беше единствената му цел, единствената му пътеводна звезда. Прокуден от дома си, той се бе хванал като удавник за сламка за тази мисъл, за да отложи решаването на други, по-важни въпроси. Сега това, което му се беше сторило рай в сравнение с пътуването през пущинаците, се оказа поредният капан. Шансовете на Джосуа бяха точно такива, каквито каза самият той: ако не ги победяха, щяха да умрат от глад.
Щом влезе в малката стая на Странгиард, момчето се просна на леглото, но заспа доста дълго, след като стражите извикаха, че е дванадесет.
На вратата се почука и Саймън отговори в просъница. Стана да отвори и видя, че вече се е съмнало и че пред него стоят един огромен вълк и един трол.
— Изненадан съм, че още си в леглото! — дяволито се засмя Бинабик. — Минаха само няколко дни, откакто напусна пущинаците, а мързелът на цивилизацията вече се е просмукал в кръвта ти.
— Не съм в леглото — намръщи се Саймън — Вече не съм. А вие защо не сте в леглото?
— В леглото? — повтори Бинабик, влезе накуцвайки в стаята и затвори вратата с дупе. — Аз съм по-добре, или по-точно значително по-добре. А и имам работа. — Той огледа стаята, а Саймън седна на ръба на леглото и заби поглед в босите си крака. — Знаеш ли къде е торбата, която успяхме да спасим? — най-сетне попита тролът.
— Ъъъ — измърмори Саймън и посочи пода. — Беше под леглото, но мисля, че отец Странгиард я е взел, за да прочете книгата на Моргенес.
— Значи трябва да е там — каза Бинабик и клекна на четири крака. — Свещеникът ми прилича на човек, който лесно забравя хората, но винаги връща нещата на мястото им, щом приключи работата си с тях. — Тролът затършува под леглото. — Аха! Ето я!
— Това не е ли опасно за раната ти? — попита Саймън и се засрами, задето не предложи да потърси той самият. Бинабик изпълзя и се изправи много внимателно, което не убягна от погледа на момчето.
— Троловете оздравяват бързо — каза Бинабик и се усмихна широко, но това не успокои Саймън.
— Мисля, че все още не бива да ставаш и да се разхождаш — каза той, докато Бинабик ровеше в торбата. — Още не си се оправил.
— Ти би бил чудесна майка за всеки трол — отговори Бинабик, без да вдига очи. — Защо не вземеш да ми сдъвкваш храната? Кинкипа! Къде са се дянали тези кокали?
Саймън коленичи и затърси обущата си, но това беше доста трудна задача, защото вълчицата непрестанно обикаляше из тясната стая.
— Куантака не може ли да почака отвън? — попита той, когато вълчицата го блъсна за пореден път.