Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

На третата нощ след бягството им от гнездото Могахиб Младия умря. Крещеше, според Тиамак, за „слънцето, побягнало назад“ и за кръв, която се лее от градовете на сухоземците като дъждовна вода, когато внезапно лицето му потъмня и очите му се изцъклиха. Тиамак се опита да му даде да пийне вода, но челюстите му бяха здраво стиснати и не можеха да се отворят. Само след миг цялото тяло на врана се вкочани. Дълго след като светлинката на живота беше избледняла в широко отворените му очи, той остана вцепенен като дървен стълб.

Тиамак беше смутен, въпреки че се опитваше да запази присъствие на духа.

— Могахиб Младия не ми беше приятел — каза той, когато закри с наметало втренченото му лице — но беше последната брънка, която ме свързваше с родното ми село. Сега няма да знам дали те всички не са изловени — вкарани в гнездото… — устните му потрепнаха, — или са избягали в друго, по-безопасно село, след като нападението им не е успяло.

— Ако изобщо има по-безопасни села — каза Кадрах. — Ти каза, че във Вран има много гнезда на гханти. Възможно ли е само това да е станало опасно?

— Не знам. — Дребният човек въздъхна. — Ще трябва да се върна и да потърся отговор на този въпрос.

— Не сам — каза твърдо Мириамел. — Остани с нас. Когато намерим Джосуа, той ще ти помогне да откриеш своите хора.

— Виж, принцесо — предупреди Исгримнур, — не можеш да знаеш това със сигурност…

— Защо не? Нима аз също не съм с кралска кръв? Това нищо ли не значи? Освен това Джосуа ще има нужда от всички съмишленици, които може да намери, а враните не са нещо, над което да се надсмиваме, както Тиамак ни доказа неведнъж.