V. [bg]

Тя живееше в кооперация. Стени с гипсова мазилка, редица балкони на най-горния етаж. Този следобед светлината изгаряше всички средни тонове между бялото и черното, унищожаваше размитите контури и неясно очертаните петна. Бялото бе прекалено бяло, черното прекалено черно. От резкия контраст очите на Стенсъл запулсираха парливо и го заболя главата. Цветовете почти бяха изчезнали, преминали или към бялото или към черното.

— Хвърлих го в морето. — Ръцете й предизвикателно опрени на хълбоците.

Неуверена усмивка разкриви лицето на Стенсъл. Къде бе отлетяло наследеното от стария Сидни очарование? Изчезнало бе в същото това море, завърнало се бе при своя истински притежател. Минаващите под ъгъл през прозореца слънчеви лъчи заливаха купа с лайми и портокали, избелваха ги, напълно ги обезцветяваха и изпълваха фруктиерата с черна сянка. Много странна светлина. Внезапно силна умора връхлетя Стенсъл, който изпита усещането, че в момента не е в състояние, а и в бъдеще няма да може повече да продължава търсенето на своето обаяние. Искаше само едно — да се махне. И той напусна къщата.

С отвратително призрачен вид, мъртвешки бледият Профейн седеше, увит в опърпан пъстър халат на Фаусто Мистрал и дъвчеше края на стар фас от пура. Той погледна злобно Стенсъл, който, без да му обръща внимание, се хвърли на леглото и проспа непробудно дванайсет часа.

Събуди се в четири сутринта и, обгърнат от морската фосфоресценция, тръгна към квартирата на Мистрал. През полумрака се просмукваше зората, чиито първи проблясъци постепенно възвестяваха настъпващия ден. Кална пътека, двайсет крачки нагоре. В стаята лампата светеше.

Мистрал спеше, захлупил лице върху масата.

— Защо ме преследвате, Стенсъл? — раздразнено смотолеви той, все още сънен.

— Всъщност самият Стенсъл се чувства преследван и съответно предава това неприятно усещане и на вас — потрепери Стенсъл.

Двамата се сгушиха над чая, налят в нащърбени чаши.

— Тя не може да е мъртва, невъзможно е — заяви Стенсъл и добави, почти крещейки: — Присъствието й се усеща в града.

— В града ли?

— В светлината. То е свързано по някакъв начин със светлината.

— Ако душата е светлина — позволи си да отбележи Мистрал. — Значи това е присъствие?

— Какво се хващате за тази дума? Тя би могла да бъде използвана от бащата на Стенсъл, ако е имал някакво въображение. — Стенсъл набърчи вежди, сякаш бе докаран до плач, раздразнено почна да се върти на стола, да примигва, да рови из джобовете за лулата. Беше я забравил в стаята. Мистрал побутна към него пакет „плейърс“. Стенсъл запали: — Мистрал, истината е, че Стенсъл говори и се държи като идиот.