V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Когато пристигнаха, настръхнали от вечерния хлад и прозяващи се, над Валета ръсеше дъжд. Веднага се отправиха при Мистрал, без очаквания и без спомени, безучастни и унили като самия дъжд. Мистрал ги посрещна спокойно. Паола щеше да остане при него. Профейн и Стенсъл първоначално смятаха да отседнат в хотел „Финикия“, но при тарифа 2 лири и 8 шилинга на нощ за стая, изгубеното на покер от ловкия Робин Птипоан очевидно бе твърде осезаемо като сума. Спряха се на стая в един пансион близо до пристанището.
— И сега какво? — попита Бени, захвърляйки мешока си в ъгъла.
Стенсъл се замисли продължително.
— Харесва ми да живея на твоя сметка — продължи Бени. — Но ти и Паола ме докарахте с измама тук.
— Всяко нещо по реда си. Започваме от най-важното — отвърна Стенсъл. Дъждът бе спрял и той забележимо нервничеше. — Трябва да видя Мистрал. Да говоря с Мистрал.
Разговорът с Мистрал се състоя едва на другия ден и след продължил цялата сутрин спор с бутилка уиски, в който Стенсъл надделя. През сияещия блясък на сивия следобед той вървеше към стаята в полуразрушената сграда. Светлината сякаш се лепеше по раменете му като мънички дъждовни капки. Коленете му трепереха.
Противно на очакванията му, беседата с Мистрал изобщо не бе трудна.
— Стенсъл е видял вашата изповед, предназначена за Паола.
— Тогава знаете, че тази изповед се е появила на бял свят благодарение на един друг Стенсъл — отвърна Мистрал.
— Напълно е възможно това да е бил баща му — сведе глава Стенсъл.
— Което ни прави братя.
Имаше вино и то помогна много и на двамата. Стенсъл говори до късно след полунощ, но с пресекващ треперлив глас, сякаш едва сега получаваше възможността да оправдае целия си живот. Мистрал мълчеше благоприлично и изчакваше търпеливо всеки път, когато Стенсъл се запъваше.
В тази нощ Стенсъл описа сравнително накратко историята на V. и затвърди отдавнашното си подозрение, че всъщност тя, най-общо казано, се свежда до постоянно възникващия инициал и няколко неодушевени предмети. Мистрал го прекъсна само веднъж, когато той предаваше разказа на Мондауген:
— Аха, същото онова стъклено око.
— А вие… — Стенсъл избърса потта от челото си. — Вие слушате като свещеник.
— Любопитно ми беше. — С усмивка. И когато Стенсъл завърши: — Но Паола ви е дала да прочетете моята апология. Кой от нас е свещеникът? Ние просто взаимно изслушваме своите лични откровения.
— Не и изповедта на Стенсъл — настоя Стенсъл. — Това е нейната изповед.
— Тогава, защо сте дошли тук? — сви рамене Мистрал. — Тя е мъртва.
— Стенсъл трябва да се увери в това.
— Надали бих могъл да открия онова мазе. А дори и да успея да го намеря, едва ли ще има някаква полза. Там сигурно всичко е презастроено. Смятам, че необходимото ви потвърждение е заровено дълбоко под земята.
— Прекалено дълбоко — прошепна Стенсъл. — Стенсъл вече много отдавна е затънал в тази история.
— Тогава се бях изгубил.
— Но е малко вероятно да ви се е привидяло, нали?
— О, действително беше и още как. Обикновено човек поглежда първо вътре в себе си, нали? За да разбере какво липсва, каква празнота може евентуално да бъде запълнена с помощта на „видението“. В онзи момент душата ми представляваше абсолютна празнота и може да се каже, че разполагах с твърде богат избор.
— Но все пак вие тъкмо сте идвали от…
— Мислех за Елена, да. Латинската раса така или иначе свежда всичко до сексуалното. Смъртта се превръща в прелюбодеец или съперник, възниква потребността да видиш поне един свой противник изигран и унищожен… Но аз и преди това бях достатъчно приобщен към чуждата култура и влияние. До такава степен, че, наблюдавайки ставащото, не можех да изпитвам нито омраза, нито тържество.
— Само жалост. Това ли имахте предвид? Поне ако съдим по онова, което Стенсъл е прочел. Или е открил във вашата изповед. Не знам…