Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дичо не проумя как успяха да изравнят скоростите с бесния планетоид и по кой начин избегнаха замахващата му повърхност. Ако чудовищната перка ги бе подхванала, щеше безмилостно да ги размаже по мъртвата си твърд. Компактно групираното ято направи шеметен триизмерен зигзаг и драконовите нокти се впиха в скалата. Инерцията едва не ги откъсна от натрошената равнина, върху която се озоваха. С едно неволно „хопа!“ Радослав вкопчи ръце в камънаците. Рицарските ботуши забиха извити метални куки, които го приковаха на място. Няколко секунди останаха неподвижни. Над тях космосът се премяташе, навред по дивия терен се стрелкаха сенки, слънцата пробягваха като прожектори над концентрационен лагер.
Змейовете хлътнаха в една дълбока пукнатина, увличайки и Радослав, който самостоятелно и навреме съумя да прибере механичните нокти в ботушите.
Притеглянето бе слабо, поради което чувството за ориентация разчиташе на зрителна информация. От вътрешността на процепа им се струваше, че се намират във вертикална теснина на стръмен чукар. В малката ивица пространство, възприемана като небе, прелитаха звезди с бързината на трасиращи куршуми.
> Четиринайсет и седем девети ури до следващата стъпка — обяви Алванд.
Крилан се разстла по каменистия под и удобно намести глава пред лапите си.
— Ама пак ли ще спите?
— Нали ти казах, че можем да натрупваме почивка.
— А аз какво да правя?
— Ами можеше да изгледаш няколко уестърна с Гойко Митич, обаче нямаме ток, касети, видео и телевизор. Опитай да спиш и ти.
— Хм.
— Нищо друго не предлагаме.
— Да знаеш колко ми е писнало все да чакам.
— Ето ти тогава добро упражнение да се научиш на този занаят както трябва.
Радослав заби два клина в камъка. Справяше се чудесно с юмрук и шишовете потънаха достатъчно дълбоко под ударите на бронираната ръкавица. Той прокара през пръстените въже и го закачи с карабинери за граморския си колан, който все пак взе за късмет.
Нестабилното „небе“ му докарваше световъртеж и той се извърна към мрака в гърлото на междината. Различаваше другарите си, които сякаш мъждукаха в тъмното. Скривалището им периодично се озаряваше от последователни снопове светлина — ослепително бяло-златно и ярко рубинено. През тези кратки „дни“, не по-трайни от танц на светкавица, безжизнените камънаци наоколо контрастираха неестествено във вакуума отвъд животоподдържащите полета на диверсантите. На няколко крачки от въздушния му мехур стените на пукнатината бяха покрити с тъничък скреж — без съмнение замръзнали газове. Никак не ставаше да заспи в такива условия.
Замисли се по какъв начин магическият мехур запазва необходимото количество кислород, как се отстранява въглеродният двуокис, интересно защо още не са замръзнали като шушулки… Очевидно никакъв газ не напускаше полето — иначе досега да е обрасло с ледени кристали, които ще се откъсват във вид на кома, а тя на свой ред би могла да ги издаде пред въоръжени с телескоп и спектрометър наблюдатели.
Дичо въздъхна и от устата му се откъсна облаче пара. Осем-дванайсет градуса по целзий, може би. Потресаваща термоизолация. Направо отвъд фантастиката. Този магически балон около тях. Леле Боже, чопля си носа с гола ръка в открит космос!… Той нахлузи обратно ръкавицата и затвори клепачи. Слънцата проблясваха през тях с хронометрична точност. Значи и широколентова лъчева защита — от ултравиолет, радиация…
— Алванд!
Змеят извърна глава и го погледна с лявото си око.
— Планетоидът е радиоактивен!
> Поносимо дори за теб. Би те увредило подир няколко колокотла.
Радослав се вслуша в думите. Разбираше ги перфектно, но не би събрал наглостта да ги възпроизведе.
— Но има лъчение, нали? Искам да знам правилно ли усетих… надуших…
> Правилно. Отломъкът е погълнал Смъртоносната светлина от свръхоръдия на вимана преди осемдесет тина. Още се усеща полъх. Доста време ти трябваше, за да изтълкуваш усещането си.
Дичо реши да не обръща внимание на забележката.
— Може ли да ти задам личен въпрос? — промълви сухо.
> Позволи ми да не приема този жест на приятелство. Не те познавам отдълго.
Отговорът на шаркана го озадачи.
— Личен е, доколкото засяга и двама ни — изрече след дълго колебание.
Алванд затвори око, сетне повдигна и двата клепача. Муцуната му напълно се обърна към Радослав.
> Питай тогава.
— Откога познаваш Верена?
> Откакто се завърна Вкъщи от Човешкия свят Земя. Аз бях сред Посрещачите.
— Често ли се виждахте? — Радослав се опитваше да преброи шмугващите се от единия до другия ръб на пукнатината звезди.