Хроника на птицата с пружина

Поолекна му от рева на слоновете. А, да, на слоновете им се беше разминало. За щастие младият лейтенант начело на взвода бе проявил достатъчно нормален, здрав човешки разум, за да махне от списъка слоновете, помисли ветеринарят, докато си миеше лицето. Откакто беше пристигнал в Манджурия, той се беше натъквал на безброй тесногръди фанатизирани млади японски офицери и при всяка среща с тях се беше потрисал. Повечето бяха синове на селяни, бяха раснали по време на кризата през трийсетте години, бяха тънали в недоимък и им бяха втълпявали мегаломанския национализъм. Без да се замислят, те изпълняваха заповедите на висшестоящите, колкото и невероятни да бяха те. Ако в името на императора им наредяха да прокопаят дупка през земното кълбо и да стигнат до Бразилия, те щяха да грабнат лопатите и да запретнат ръкави. Някои наричаха това „чистота“, но ветеринарят употребяваше друга дума. Той беше син на лекар, беше изкарал образованието си в сравнително либералната обстановка на двайсетте години и изобщо не разбираше тези млади офицери. Да застреляш с пушка два-три слона, е много по-лесно, отколкото да прокопаеш дупка през земята и да излезеш в Бразилия, но макар и да говореше с лек провинциален акцент, лейтенантът, който командваше стрелковата част, изглеждаше по-нормален от другите млади офицери, които ветеринарят беше срещал — по-образовани и уж по-умни. Той го разбра от начина, по който младежът говореше и се държеше.

При всички положения слоновете не бяха избити и ветеринарят си помисли, че вероятно би трябвало да е благодарен. Войниците сигурно също са се зарадвали, че им се е разминало. А общите работници китайци вероятно са съжалили, че са изпуснали толкова много месо и слонова кост.

Ветеринарят кипна вода в чайника, сложи върху брадата си топла хавлиена кърпа и се избръсна. После закуси сам: чай, препечена филия и масло. Дажбите храна в Манджурия бяха доста оскъдни, но в сравнение с другаде можеше да минат направо за щедри. Това бе добре и за ветеринаря, и за животните. Те недоволстваха, че храната им е намаляла, ала положението тук бе значително по-добро, отколкото в зоологическите градини в Япония, където хранителните запаси бяха на изчерпване. Никой не можеше да предскаже бъдещето, но поне засега и на животните, и на хората им бяха спестени страданията на истинския глад.

Ветеринарният лекар се запита как ли са жена му и дъщеря му. Ако всичко вървеше по план, те би трябвало вече да са пристигнали в Пусан. Там живееше негов братовчед, който работеше в железниците, и жената и дъщерята на ветеринаря щяха да останат при него, докато тръгнат с транспортния кораб, който да ги върне в Япония. Сутринта, когато се събуди, ветеринарят усети колко му липсват. Домъчня му, че не чува как двете си приказват весело, докато приготвят закуската. В къщата се беше възцарила куха тишина. Това вече не беше домът, който ветеринарят обичаше, мястото, където се чувстваше добре. И в същото време изпитваше някаква странна радост, че е останал сам в празната къща — сега можеше да почувства пълноценно, с всяка своя клетка неумолимата сила на съдбата.