Хроника на птицата с пружина

Самата съдба беше неговата смъртоносна болест. Още от съвсем малък той живееше със зловещото усещане, че животът му е подвластен на някаква външна сила. Може би се дължеше на яркосиньото петно на дясната му буза. Като дете ветеринарят го мразеше, възприемаше го като дамга, каквато единствен той носи на лицето си. Идеше му да умре всеки път, когато другите малчугани се подиграваха или непознатите го заглеждаха. Де да можеше да изреже с нож тази част от плътта си! Но с годините започна да приема спокойно, че петното няма да се махне никога от лицето му. Може би оттам идваше и примирение с всичко, свързано със съдбата.

През повечето време силата на съдбата се долавяше просто като тих, монотонен бас контрент, който обагря само периферията на живота му. Рядко му се напомняше за съществуването й. Но от време на време, когато равновесието се нарушеше (а ветеринарят нямаше представа какво направлява равновесието — не откриваше някаква закономерност в тези промени), силата се увеличаваше и го потапяше в смирение, близко до парализата. В такива случаи ветеринарят нямаше друг избор, освен да зареже всичко и да се остави във властта на потока. От опит знаеше, че каквото и да прави и да мисли, няма да промени нещата. Съдбата изискваше своето и не мирясваше, докато не го вземе. Той бе напълно убеден в това.

Не че беше някакъв пасивен човек, обратното, бе по-решителен от мнозина други и винаги постигаше набелязаното. В професията си се открояваше като ветеринар с изключителни умения, като неуморен просветител. Липсваше му творчески живец, но в училище беше изкарвал само отлични оценки и беше ръководител на класа. И в службата му признаваха, че превъзхожда всички, останалите го уважаваха. Със сигурност не беше „фаталист“ в обичайния смисъл на думата. Обаче никога през живота си не бе изпитвал непоколебимата убеденост, че сам е взел едно или друго решение. Винаги му се струваше, че съдбата го е тласнала да реши нещата така, както й харесва на нея. Случваше се ветеринарят да изпита моментно задоволство, че е решил нещо със собствената си воля, после обаче виждаше, че всичко е било решено предварително от някаква външна сила, хитро маскирана като свободна воля — просто примамка, хвърлена на пътя му, за да го прилъже да постъпи така, както трябва да постъпи. Единственото, което той бе решавал съвсем сам, бяха дреболии, които, честно казано, явно изобщо не бяха изисквали някакво решение. Ветеринарят се чувстваше като управник на държава, който не прави нищо повече от това да слага царския печат върху документи по указание на регент, упражняващ истинската власт в царството — като императора на марионетната империя Манджоу-го.