Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Известно време никой не продума.

Накрая заговори Мириамел.

— Ти каза, че гхантите никога по-рано не са били опасни.

— Не бяха. Макар че сега съм сигурен, че са станали доста опасни, след като напуснах и селяните са нападнали гнездото. Затова липсваха оръжията от къщата на Стария Могахиб, това е почти сигурно. И това, което е видял Исгримнур, обяснява какво се е случило с нападателите. — Той погледна към другия вран. — Този е може би последният от пленниците.

— Но аз все още не разбирам всичко това за огледалото — каза херцогът. — Гхантите не си служат с огледала, нали?

— Така е. Нито пък правят толкова изящни неща. — Тиамак отправи към херцога лека усмивка. — Аз също се чудя, Исгримнур.

Кадрах, който наливаше чаша чай на мълчаливия Камарис, се обърна и погледна през рамо.

— Имам някои идеи, но трябва да помисля върху тях. Обаче едно е сигурно. Ако някакъв вид разум води тези същества или е способен да ги поведе понякога, не можем да си позволим да се бавим. Трябва да избягаме от Вран възможно най-бързо. — Тонът му беше студен, сякаш говореше за неща, които не го засягат. На Мириамел не й хареса отчуждеността на погледа му.

Исгримнур кимна.

— Веднъж и монахът да е прав. Не виждам да имаме много време за губене.

— Но Тиамак е болен! — каза Мириамел сърдито.

— Нищо не може да се направи, господарке. Те са прави. Ако бъда изправен и опрян на нещо, ще мога да давам указания. Мога Поне да ви отведа достатъчно далече от гнездото, преди да е паднала нощта, когато можем да рискуваме да спим на земята.

— Да действаме тогава. — Исгримнур стана. — Времето е малко.

— Наистина е малко — потвърди Кадрах. — И с всеки ден се скъсява все повече.

Тонът му беше толкова потиснат и мрачен, че всички се обърнаха да го погледнат, но монахът само шляпна във водата и започна да товари нещата им в лодката.