Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Н... но... а-а-аз. Аз не дойдох, за да... за да...

- Говори! Кажи си смело, дъще на Дану, какво измъчва ти сърцето! Какво копнееш да получиш? Ще го имаш! Да! Дано по силите ми се окаже, ала и да не - старания чутовни ще положа пред твоите нозе!

- А-ааз... не мога д-д-да говоря т-тук...

- Смутена си от моята трапеза? - слиса се Господарят на Пороя.

-Дъ-дъ... да! - едва смогна да промълви Ахата. Великанът изглеждаше изненадан и разколебан. Явно не му се откъсваше от приятното занимание.

- Да бъде, както кажеш, дъще на Дану - реши накрая той. -Остатъка от плячката за утре да остане. По-сладка ще ми стане, когато престои, а пък гладът ми се изостри. Разумно е да го предложиш, премного аз благодаря. Отлагането част е от всякаква наслада! Ей, вие, вкусна леш! До утре! На втория животец свой се насладете, той заслужава го, дори и кратък! Ха-ха-ха! -гръмотевичният смях на великана разпиля колоната. Обречените закретаха и запълзяха настрани, сякаш изведнъж освободени от вцепенението, което ги бе карало покорно да се нижат право към свършека си.

Ахата потрепери. Пред нея се извисяваше едно съвсем друго създание, сякаш не същото, с което се бе сблъскала в по чудо оцелелия сред човешката гора Друнг. Господарят отново бе онзи, предишният, от когото тя заедно с Кицум и останалите бягаше през тарличините. Бе отново чудовище - ужасно, злобно, ненаситно. Наслаждаващо се, хранещо се с чуждата болка и мъка, пиещо смъртта, оглозгващо душите... Изрод, който мразеше живота...

Ахата мислено прехапа език.

"А нима и аз не мразех също толкова люто хумануситс? Нима не кроях ужасни планове за мъст, не си представях как ще се гърчат... и се радвах на тези представи! Исках да залича цялата им раса... а то на тези хумануси вече е отмъстено. Без мен. Вместо мен. Защо тогава се ужасявам от Господаря на Пороя? Желаех не по-малки беди да стоваря върху главите на хората... Но, какво иска от мен Господарят?"

За момент бе забравила за способността на великана да чете мислите й като разтворена книга. Сепна се и уплашено погледна нагоре.

Господарят обаче не й обръщаше внимание - или защото беше потънал в някакви свои разсъждения, или проявяваше снизхождение към страха, несигурността и отвращението й.