Диамантен меч, дървен меч [bg]

Господарят на Пороя мълча дълго.

Отговорът му бе съвсем нормален, без помпозния старинен речетатив, присъщ на дворцовите бардове и уместен за тържествени аудиенции или панаирни представления за малко по-изискана публика.

- Не е по силите ми да съкруша легионите на Империята -призна мрачно той.

Сърцето на Ахата прескочи един такт.

- Но нали ти... ти...

- Аз съм повелител на Гибелния Порой, Ахата - отвърна й с нещо като въздишка Господарят. Пак същият, но вече без злокобното си одевешно излъчване. - Но съм и негов роб. В този замък се раждат носещите Пороя облаци... никнат от разлагащата се плът на убитите от същата стихия. Видя сама как става това, Сеамни. Плътта, която се стича като катран. После тя ври над огъня от кости. И парата образува облаците. Те узряват дълго, цяла година, за да могат сетне за един месец да получат воля и да се втурнат по познатата на Пороя пътека през небесата...

- Но тази есен Пороят продължи само една седмица! -възкликна Ахата разпалено. - Прати го отново! Насочи го на юг!

Нека се излее върху главите на хуманусите като възмездие!

Отдавна заслужено от тях възмездие!

- Да насоча Пороя... на юг? - с недоумение повтори Господарят.

- Да, да! Да!!! Там никой не го очаква, там няма толкова яки и непроницаеми покриви, нито каменни убежища покрай

друмищата! Ще прибереш богата реколта! Обилна жътва! Силата ти ше нарасне неимоверно - извика Дану.

Трябваше час по-скоро да се махне, да се отдалечи оттук. Два трупа в магьоснически наметала - това беше достатъчно солидна причина да побърза да го направи. На Дъгата не й бе нужно кой знае колко време да научи, че нещо е станало, още повече, че единият бе пратил съобщение. Разследването щеше да е кратко, но още преди това ордените щяха да пратят подсилена потеря. А Тави, освен че се налагаше да се опази от преследването, за да докладва пред Кръга на Капитаните, трябваше на всяка цена да настигне дребния косматоух предател... би било добре направо да го домъкне и тръсне пред Кръга. Пещерният проклетник щеше да отговаря за деянието си пред съда на Волните - само така дългът пред загиналия Кан-Торог щеше да е изпълнен с чест, напълно и изцяло, без остатък!

Ала залавянето на коварния Сидри не се оказа толкова лесна задача. Нещо непрекъснато й пречеше, объркваше я, разсейваше вниманието на младата магьосница. Тави бе принудена да използва търсач-заклинание. Което даваше допълнително предимство на ловците на Дъгата.

Ала и чародейството, с което се излагаше на допълнителен риск, не й помогна особено. Вътрешният взор на Тави бе заслепен от неистова светлина, сноп бодливи и остри лъчи я улучи право в очите. Размазаната фигура на Сидри се мяркаше сред дърветата и всичко, което вълшебницата успя да разбере, бе, че джуджето я изпреварва съвсем малко. Сидри вървеше по същия път, който би избрала и тя.

Яростта й не знаеше граници.

"Чакай, въшко подземна! - съскаше наум тя, нажежавайки още повече жаждата си за мъст. - Ще те пипна аз теб... -Бълваше шепнешком най-скверни думи, които биха задавили от възхищение и най-върлите любители на псувните. - Ще ти оскубя жалката брада. Това като за начало. Обаче после..."