Диамантен меч, дървен меч [bg]

И за да се случи всичко това, се изискваше да настигне късокракото недоносче, което хал хабер си нямаше от магия. Но...

Но нощта вече падаше. Здрачът се сгъстяваше. Къде бе Сидри ?!

Тави замръзна. Не, така повече не можеше! Трябваше да разбере какво става.

Не успя дори да бръкне в торбата си за амулетите -нуждаеше се от сериозно предметно заклинание. Не успя.

Горещ порив на вятър опари бузата й. Тъмносиньото небе над главата й внезапно промени цвета си, стана жълто като пъпеш. А иззад почернелите от тази неестествена за спускащия се здрач светлина дървета изникнаха фигури в алени наметала. Иззад всички дървета наоколо. Един след друг.

Първи вървеше рижебрадият насилник, когото тя така необмислено бе сметнала за мъртъв. Беше смъртно блед, очевидно всяко движение му причиняваше непоносима болка.

Ала той вървеше и разпръскваше жареща омраза към Тави.

Имаше за какво да я мрази. Беше още млад, но вече не беше мъж -в онзи смисъл, с който толкова се гордеят отрепки като него - след заклинанието на вълшебницата.

"Катър. Евнух. Ха-ха. Хвани ме, де!" - злорадстваше Тави.

Тя не остана на място в очакване да я вържат и разчекнат пак. Този път - буквално. Като дивите коневъдни племена, които разкъсваха престъпниците си между четворка буйни жребци.

Орден Арк нямаше да се церемони. Бяха изразходвали много енергия за прехвърляне на многоброен отряд на толкова далечно разстояние. Вероятно бяха опустошили до дъно складовете си откъм Мощ. След такъв разход и след седмица нямаше да влязат в пълната си Сила.

Червените не бяха пожалили себе си, залогът за тях бе голям. Нямаше да я пожалят и нея. Тави, нито щяха да я изнасилват или изгарят на бавен огън. Не, такава милост вече не беше за нея.

Чакаше я нещо наистина гадно.

Ала преди да хукне да бяга, младата вълшебница халоса излизащите от магическия проход преследвачи. Сплете заклинанието с един замах, сякаш опитна шивачка точно и прилежно заби иглата в гергефа.

Пазеше тази магия за краен случай - ако я обкръжат и ако са мнозина. Ако нямаше друг изход. Глупаво би било да го хаби на дребно - този род заклинания след това отказваха да се задействат в продължение на месеци. Всемирът не обичаше да бъде разтърсван толкова грубо.

Беше много сериозна магия - от най-тайните и дори забранени. Най-страховита, най-свирепа. Не бе нито огън, нито мълния - опитните й противници биха отклонили с лекота удара.

Нито извикване на пълчища демони - за което не биха й стигнали сили и кураж.

Беше Изместване на световете.

За кратко - ни повече, ни по-матко. Но в този кратък миг настъпваше разкъсване на самата тъкан на вселените, при което различните светове се разбъркваха. И съответно разпиляваха онези, срещу които заклинанието бе насочено, в други реалности.