Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Канела си свали сакото и както слушаше Кончерто гросо на Хендел (за трети пореден ден), отиде в кухнята, за да препече филийки и да запари чай на майка си, която още не беше закусила. Винаги правеше съвършени препечени филийки, ставаха си за реклама. После, докато той както винаги подреждаше в кухнята, ние с Индийско орехче седнахме на една от масичките, за да пием чай. Тя изяде само една филийка с малко масло отгоре. Навън валеше студен дъжд, нещо като суграшица. Индийско орехче почти не говореше, аз също — няколко думи за времето. Но усещах, че тя иска да ми каже нещо. Поне това бе ясно от израза на лицето й и от начина, по който говореше. Отчупваше залци колкото пощенска марка и един по един ги хапваше. От време на време поглеждахме към дъжда, сякаш той ни е стар общ приятел.
След като Канела оправи в кухнята и се зае да чисти, Индийско орехче ме заведе в „пробната“. Беше обзаведена точно както „пробната“ в офиса в Акасака. Размерът и формата бяха еднакви. И тук на прозореца имаше тънки и дебели пердета и дори денем беше сумрачно. Пердетата се дръпваха най-много по десет минути на ден, докато Канела чистеше в стаята. И тук имаше кожено канапе, стъклена ваза с цветя върху масата и лампион. Насред помещението имаше голям работен плот, на който бяха оставени ножици, парчета плат, дървена кутия с игли и конци, креда, скицник (в който дори бяха нарисувани няколко истински модела) и инструменти, чиито имена и предназначение не знаех. На стената беше окачено голямо огледало, в което човек можеше да се огледа в цял ръст, а единият ъгъл на стаята бе отделен с параван — за преобличане. Клиентките, които идваха в „резиденцията“, винаги биваха довеждани в това помещение.
Нямах представа защо Канела и майка му са го направили точно копие на първоначалната „пробна“. Тук, в тази къща, нямаше нужда от чак такива предпазни мерки. Може би те (и клиентките им) бяха свикнали с обстановката в „пробната“ в офиса в Акасака дотолкова, че нямаше нужда да измислят нищо ново като обзавеждане на помещението тук. Каквито и да бяха причините да я обзаведат така, лично аз нямах нищо против, беше ми приятно. В „пробната“, сред разните шивашки инструменти, изпитвах някаква необяснима сигурност. Обстановката беше нереална, но не и неестествена.
Индийско орехче ми каза да седна на коженото канапе и се разположи до мен.
— И така. Как се чувствате? — попита тя.
— Не се оплаквам — отговорих аз.
Беше облечена в яркозелен костюм. Полата беше къса, а големите шестоъгълни копчета на сакото й бяха закопчани чак до шията като на куртките на Неру. Раменете бяха с подплънки. Покрай тях се сетих за един научнофантастичен филм, който бях гледал отдавна и в който действието се развиваше в близкото бъдеще. Почти всички жени във филма бяха с подобни костюми и живееха във футуристичен град.
Индийско орехче носеше пластмасови обици, големи, съвсем същите на цвят като костюма. Бяха с много особен наситенозелен оттенък, сякаш постигнат чрез съчетаването на няколко цвята, и вероятно бяха правени по поръчка, за да съответстват на костюма. Или пък обратното: костюмът беше ушит така, че да съответства на обиците, точно както правим стенна ниша, която да съответства на хладилника. Реших, че този поглед върху нещата може би не е чак толкова лош. Въпреки дъжда Индийско орехче беше дошла със слънчеви очила със стъкла, които почти сигурно бяха зелени. Чорапите й също бяха зелени. Днес очевидно беше зелен ден.
С обичайния низ от плавни движения жената извади от дамската си чанта цигара, захапа я и издала леко устни наред, я запали. Поне запалката не беше зелена, беше същата тънка, скъпа на вид златна запалка, която Индийско орехче използваше постоянно. Но отиваше много на зеленото. Жената кръстоса крака в зелени чорапи. Огледа внимателно коленете си и придърпа полата. И сякаш лицето ми бе продължение на нейните крака, погледна към мен.
— Не се оплаквам — повторих аз. — Чувствам се както винаги.
Индийско орехче кимна.
— Не сте ли уморен? Нямате ли нужда от почивка?
— Не бих казал. Мисля, че свикнах с работата. Сега ми е много по-лесно, отколкото в началото.
Индийско орехче не каза нищо. Димът от цигарата й се виеше право нагоре като вълшебно изправяща се връв на индийски факир и после я всмукваше климатикът на тавана. Според мен това бе най-тихият и най-мощен климатик на света.
— А вие как сте? — попитах аз.
— Аз ли?