Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Млъквай! — изпищя господин Томпсън. — Какво се опитваш да…
Силният звук, който го спря, беше военен марш, който изскочи изведнъж от радиото — военният марш, прекъснат преди три часа, звучеше с познатото стържене на студиен запис. Отне им няколко секунди, за да го възприемат смаяни, докато бодрите, кънтящи звуци продължаваха да маршируват из тишината, звучейки гротескно и неуместно, като кикот на луд. Директорът на радиостанцията се подчиняваше сляпо на максимата, че не бива да има празно радиовреме.
— Кажете им да го спрат! — изкрещя Уесли Мауч и скочи на крака. — Ще накара слушателите да мислят, че ние сме разрешили тая реч!
— Проклет глупак! — викна господин Томпсън. — Да не предпочиташ хората да мислят, че не сме?
Мауч се закова на място и очите му се стрелнаха към господин Томпсън с възхитения поглед на аматьор към маестро.
Продължете програмата както обикновено! — нареди господин Томпсън. — Кажете им да продължават с каквито там програми са планирали за този час! Без специални изявления, без обяснения! Кажете им да продължават, все едно нищо не е станало!
Половин дузина от блюстителите на морала на Чик Морисън се втурнаха към телефоните.
— Запушете устите на коментаторите! Не им позволявайте да коментират! Изпратете съобщение до всяка станция в страната! Нека хората да се чудят! Не им позволявайте да мислят, че сме притеснени! Не им позволявайте да мислят, че това е важно!
— Не! — изкрещя Юджийн Лоусън. — Не, не, не! Не можем да създаваме у хората впечатлението, че одобряваме тази реч! Тя е ужасна, ужасна, ужасна! — Лоусън не плачеше, но гласът му беше недостоен — като на възрастен, който хлипа от безпомощна ярост.
— Че кой е казал нещо за одобрение? — тросна се господин Томпсън.
— Ужасна е! Неморална! Себична, безсърдечна, безмилостна! Това е най-порочната реч, произнасяна някога! Тя… ще накара хората да изискват да бъдат щастливи!
— Това е само реч — каза господин Томпсън не особено твърдо.
— Струва ми се — каза Чик Морисън в опит да звучи услужливо, — че хората с по-благородна духовна природа, знаете какво искам да кажа, хората с… ами… с мистични наклонности. — Той спря за миг, сякаш очакваше да го зашлевят, но никой не се помръдна, така че той повтори по-твърдо: — Да, с мистични наклонности, няма да обърнат внимание на тази реч. В крайна сметка логиката не е всичко.
— Трудовите хора няма да й обърнат внимание — намеси се Тинки Холъуей още по-услужливо. — Не звучеше като приятел на работниците.
— Жените в страната няма да й обърнат внимание — заяви Мама Чалмърс. — Мисля, че е установен факт, че жените не обръщат внимание на тия работи с разума. Те имат по-фини чувства. Можете да разчитате на жените.
— Можете да разчитате на учените — обади се доктор Саймън Причът. Всички се блъскаха напред, пламнали изведнъж от желание да говорят, сякаш бяха намерили тема, която можеха да обсъждат уверено. — Учените са достатъчно умни, за да не вярват в разума. Той не е приятел на учените.
— Той не е приятел на никого — каза Уесли Мауч, възвръщайки си донякъде самоувереността от това, че внезапно беше осъзнал нещо, — освен може би на едрия бизнес.
— Не! — ужасено викна господин Моуън. — Не! Не обвинявайте нас! Не го казвайте! Няма да говорите така!
— Как?
— Да казвате, че… че някой е приятел на бизнеса!
— Хайде да не вдигаме толкова шум за тази реч — предложи доктор Флойд Ферис. — Беше твърде интелектуална. Прекалено интелектуална за обикновения човек. Няма да има ефект. Хората са твърде тъпи, за да я разберат.
— Да — обнадеждено каза Мауч, — така е.
— Първо на първо — продължи доктор Ферис, — хората не могат да мислят. Второ на второ, не искат.
— А трето — каза Фред Кинън, — не искат да умрат от глад. И за това какво предлагате?
Като че ли беше произнесъл въпрос, който всички предшестващи мнения трябваше да предотвратят. Никой не му отговори, но всички сгушиха глави между раменете си и фигурите леко се приближиха — като малка групичка под тежестта на празното пространство в студиото. Военният марш бумтеше в тишината — с несломима веселост, като ухилен череп.
— Спрете го! — ревна господин Томпсън и махна към радиото. — Спрете проклетото нещо!
Някой му се подчини, но внезапната тишина беше по-лоша.