Престолът от драконова кост

— Предполагам. — Настроението на Саймън се повдигна. — Сигурно Сангфугол е говорил с принца. — Той се обърна към отец Странгиард. — Трябва да отида с него. Не съм местил торбата: даже не знаех, че е там.

Свещеникът измърмори нещо, за да благодари, и се разбърза, за да получи по-скоро наградата си. Саймън хвана шута за лакътя и двамата тръгнаха в обратна посока.

— Ух! — каза Таусър и потрепери; звънчетата по жакета му отново иззвъняха. — През деня слънцето грееше силно, но като се стъмни, задуха студен вятър. Това време е много лошо за старите кокали. Не разбирам защо Джосуа изпрати мен. Той леко залитна и се опря на ръката на Саймън. — Не е съвсем вярно — продължи Таусър. — Принцът обича да ми възлага задачи. Разбираш ли, мисля, че го прави не защото не харесва шегите и номерата ми, а по-скоро, за да не ме вижда да безделнича.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Как стигна до Наглимунд? — попита най-накрая Саймън.

— С последната каруца, която пътуваше по пътя Велдхелм. Сега Елиас го е затворил, кучият му син. Беше тежко пътуване — на север от Флет ни нападнаха разбойници. Всичко се разпада, момче. Всичко загнива.

Стражите, които стояха на пост пред двореца, ги огледаха внимателно на блещукащата светлина на факлите, после ги пуснаха да минат. Саймън и шутът тръгнаха по един студен коридор с каменен под и стигнаха до втора тежка дървена врата и втора двойка стражи.

— Стигнахме, момче — каза Таусър. — Аз отивам да си лягам, защото снощи имах тежка вечер. Беше ми приятно да видя позната физиономия. Обади ми се да пийнем и да ми разкажеш преживелиците си, става ли? — Той се обърна и се затътри по коридора — пъстрите кръпки на костюма му леко проблясваха — и скоро мракът го погълна.

Саймън пристъпи между стоящите неподвижно стражи и почука на вратата.

— Кой е? — попита един момчешки глас.

— Саймън от Хейхолт. Идвам да се срещна с принца.

Вратата се отвори безшумно. На прага стоеше десетинагодишно дете със сериозно лице, облечено като паж. То се отдръпна, за да направи път на Саймън. Младежът мина покрай него и влезе в едно преддверие, оградено със завеси.

— Влез — извика глухо някой. — Саймън се огледа и намери входа, който беше скрит зад една завеса.

Стаята беше оскъдно обзаведена, почти като тази на отец Странгиард. Принц Джосуа беше по нощница, а на главата му имаше боне. Беше седнал на една маса, с лакът, опрян на някакъв свитък, за да го държи отворен. Когато Саймън влезе, той не вдигна погледа си, но му посочи един стол и каза:

— Моля те, седни и ме изчакай един момент.

Саймън се поклони и седна на тежкия твърд стол. Видя, че в дъното на стаята нещо мърда. Нечия ръка дръпна завесата и зад нея проблесна светлината на лампа. Появи се едно лице с черни очи и гъста черна коса, спускаща се около него — жената, която беше видял на площада, докато изгаряха великана. Гледаше право към принца, но когато вдигна поглед, очите й срещнаха очите на Саймън и той видя, че са изпълнени с гняв, като очите на притисната в ъгъл котка. Завесата се спусна пак.